Концепцията за тоталитаризма била отхвърлена както от комунистите, така и от фашистите, тоест от самите тоталитаристи. На нея й било съдено да се превърне в политически въпрос в епохата на Студената война и тя се радвала на противоречив успех сред западните учени и политически теоретици’6. Тя не успяла да привлече онези, които искали подредени, херметически затворени модели или които идентифицирали политическия феномен със социалните сили. Тя е анатема и отвратителен “релативи-
948
TENEBRAE
зъм” за всеки, който твърди, че или комунизмът, или фашизмът са уникалното зло. От друга страна, тя се подкрепя силно от онези европейци, които имат практически опит с комунизма или фашизма. Комунизмът и фашизмът никога не били идентични: всеки от тях се развивал с времето и всеки родил различни изчадия. Но те притежавали много повече общи неща, отколкото техните активисти били подготвени да признаят. Общите им характеристики образуват дълъг списък. Едно гшодотворно изследване по темата говори за “шестточковия синдром”17. Но шест точки не са достатъчни:
Националсоциалистическа идеология. Както комунизмът, така и фашизмът били радикални движения, които развили идеологии, съдържащи смесица от националистически и социалистически елементи. През 20-те години на XX век болшевиките постепенно разводнили своите интернационалистически принципи и възприели характерните постулати на крайния руски национализъм. При диктатурата на Сталин идеологическата смесица била класифицирана като “Национален болшевизъм”. Германските нацисти модифицирали социалистическите елементи от своята идеология през същия период. И в двата случая социапистическо-националистическата и националистическо-социалистическата смесица била стабилизирана в един и същ момент - през 1934 г.
На съзнателно ниво комунистите и фашистите били обучени да наблягат върху своите различия. От друга страна, когато били принудени да резюмират своите убеждения, те често давали поразително подобни отговори. Единият казвал: “За нас, съветските патриоти, отечеството и комунизмът се разтапят в едно неделимо цяло”. Другият го формулирал така: “Нашето движение сграбчи страхливия марксизъм и извлече [истинското] значение на социализма от него. То също така взе национализма от страхливите буржоазни партии. Хвърляйки и двете в котела на нашия начин на живот, синтезът се появи, чист като кристал - германският националсоциализъм”18. Не е случайно, че хората, угощавани с подобна реторика, били склонни да мислят за комунистите като за “червени фашисти”, а за фашистите - като за “кафяви комунисти”.
Псевдонаука. И комунистите, и фашистите претендирали, че са базирали своите идеологии върху фундаментални научни закони, за които се твърдяло, че определят развитието на човешкото общество. Комунистите се позовавали на своята версия на “научния марксизъм”, или историческия материализъм, а нацистите - на евгениката и расовата наука. И в двата случая техните научни методи или открития не се радвали на широка независима подкрепа.
Утопични цели. Всички тоталитаристи се отнасяли с любов към видението на Новия човек, който щял да създаде Нов ред, пречистен от всички настоящи нечистотии. Естеството на видението варирало. То можело да бъде финалният, безкласов етап на чистия комунизъм, както бил проповядван от марксистите-ленинисти; расисткият, освободен от евреи, арийски рай на нацистите; или реставрацията на псевдоисторичес-ката Римска империя в Италия. Построяването на Новия ред било задача, която оправдавала всички жертви и жестокости на настоящето, [utopia]
Дуалистичната партия-държава. Дошла на власт, тоталитарната партия създавала органи в своя собствен апарат, които да дублират и да надзирават всички други
ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
949
съществуващи институции. Държавните структури били редуцирани до статуса на конвейери за изпълнение на партийните желания. Тази дуалистична диктаторска система била по-всепроникваща, отколкото онази, загатната от познатия, но погрешен термин за “еднопартийната държава”. (Виж Приложение III, стр. 1327.)
Führerprinzip, или “Лидерският принцип”. Тоталитарните партии оперирали в строга йерархична структура. Те изисквали робско подчинение от своите любимци чрез безспорния култ към Партийния водач, извора на цялата мъдрост и благотворителност -Führer, Вожд, Duce, Caudillo, или “Великият кормчия”. Ленин отбягвал подобен култ: но той бил централен при сталинизма и хитлеризма.