Милитаризъм. Тоталитарните режими обикновено преувеличавали “външната заплаха” или си я измисляли, за да сплотят гражданите за защита на отечеството. Превъоръжаването се превърнало във върховен икономически приоритет. Под партиен контрол въоръжените сили на държавата се ползвали с монопол върху оръжията и с висок социален престиж. Всички офанзивни военни планове били описвани като отбранителни.
ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
951
Универсализъм. Тоталитарните режими действали въз основа на предпоставката, че тяхната система някак си ще се разпространи по цялото земно кълбо. Комунистическите идеолози твърдели, че марксизмът-ленинизмът бил “научен” и поради това универсално приложим. Нацистите марширували под рефрена “Denn heute gehört uns Deutchland,/ Und morgen die ganze Welt” (За днес Германия е наша, а утре и целият
СВЯТ.) [LETTLAND]
Презрение към либералната демокрация. Всички тоталитаристи презирали либералната демокрация заради нейния хуманизъм, заради нейната вяра в компромиса и съвместното съжителство, заради нейния комерсиализъм и заради нейната привързаност към закона и традицията.
Морален нихилизъм. Всички тоталитаристи споделяли възгледа, че техните цели оправдават техните средства. “Моралният нихилизъм, написал един британски наблюдател, не е само централната черта на националсоциализма, но също така и централната обща черта между него и болшевизма“19.
Концепцията за тоталитаризма устоява или се проваля върху съдържанието на тези точки за сравнение между основните му практици. Нейната валидност не е засегната от различните интелектуални и политически игри, за които е използвана по-късно.
Обаче комунизмът и фашизмът очевидно се различавали по източниците на своята самоидентичност. Комунистите били тясно свързани с класовата борба, а нацистите - със своята кампания за расова чистота. Съществуват и важни разлики в социалната и икономическата сфера. Фашистите внимавали да оставят частната собственост непокътната и да спечелят големите индустриалци за своята кауза. Комунистите премахнали почти всички аспекти на частната собственост. Те национализирали индустрията, колективизирали селското стопанство и въвели централизирано командно планиране. На тази основа комунизмът трябва да бъде сметнат за един по-тотали-тарен клон на тоталитаризма, [gauche]
Разбира се, трябва да се настоява, че “тоталният контрол върху хората”, приписван понякога на тоталитаризма, е измислица на нечие въображение. Тоталитарните утопии и тоталитарните реалности били две различни неща. Грандиозните тоталитарни планове често били грандиозно неефективни. Тоталитаризмът не се отнася до постиженията на режимите, а до техните амбиции. Нещо повече, тоталитарната болест генерирала свои собствени антитела. Бруталното потисничество често вдъхновявало героична съпротива. Изобличаването на една фалшива философия понякога може да възпита хора с високи морални принципи. Най-решителните “антикомунисти” били бившите комунисти. Най-изящните антифашисти били искрени германски, италиански или испански патриоти.
От историческа гледна точка един от най-интересните въпроси е доколко комунизмът и фашизмът са се подхранвали взаимно. Преди 1914 г. главните съставки на двете движения - социализмът, марксизмът, национализмът, расизмът и автокрацията - се проявявали в различни вариации из цяла Европа. Но комунизмът изкристализирал пръв. Неговата поява през 1917 г. станала доста преди всяка последователна проява на фашизма. Поради това комунистите трябва да бъдат определени като
952
TENEBRAE
лидери, а фашистите - като талантливи ученици. Важното е следното: може ли хро-нологичното предимство да бъде изравнено с причината и следствието? Дали фашизмът е бил просто кръстоносен поход за спасяване на света от болшевизма, както твърдели много от неговите привърженици? Какво точно научили фашистите от комунистите? Трудно е да се отрече, че Бела Кун дал raison d’être на режима на Хорти. Италианската обща стачка от октомври 1922, доминирана от комунистите, дала на Мусолини извинение за неговия “Поход към Рим”. Силата на комунистите по улиците и в избирателните урни уплашила германските консерватори и те предали властта на Хитлер.
Но това едва ли е цялата история, фашистите, като комунистите, били прочути измамници: човек не трябва да приема техните официални декларации прекалено на сериозно. Бенито Мусолини (1883-1945), известно време редактор на социалистическия вестник Avanti (Напред), автор на псевдомарксистки труд за класовата борба (1912), бандит и уличен скандалджия, почти не бил обвързан с политически принципи. Той не изпитвал угризения да използва своите групи от Fascisti, първо, за да помогне за жестокото превземане на фиуме от националистите през 1920 г., да подкрепи либералния блок на Джолити в общите избори през 1921 г., а по-късно да убие социалистическия лидер Матеоти. Той например обявил, че подкрепя конституционната монархия малко преди да я свали. Не е нужно да се търси идеологическа последователност в подобна тактика: той просто се опитвал да използва хаоса, за чието развърз-ване сам съдействал.