Европейският културен живот бил дълбоко засегнат от наследството на войната, което засилило оспорването на традиционните ценности и ускорило съществуващите центробежни тенденции. Тонът на безпокойство и песимизъм бил даден от Der Untergang des Abendlandes (“Залезът на Запада”, 1918) на Освалд Шпенглер, специфичен немски възглед за “западната цивилизация”. Появата на комунизма развълнувала много западни интелектуалци, за които предизвикателната утопична позиция на болшевиките в Русия се оказала необикновено очарователна. Активната комунистическа политика била за малцина; но marxisant мнения били на мода. Дългият поток от поклонници, насочени към Москва, според които най-кръвожадният режим в европейската история не можел да върши нищо погрешно, предлага един от най-странните спектакли на масова заблуда, който някога е бил документиран24, фашизмът също щял да вербува своите научни и културни сътрудници. Някои индивиди, като Дж. Б. Шоу, успявали да се подмазват на диктаторите с всякаква окраска. Посещавайки СССР през 1931 г., той отбелязал: “Бих искал ние в Англия да имаме принудителен труд; в такъв случай нямаше да имаме два милиона безработни.” Неговото мнение за Сталин след личната им среща било: “за него се казва, че е образец за любов към домашния живот, добродетелта и невинността“25. В ретроспекция книги като тази на Уебс “Съветският комунизъм: Една нова цивилизация”(1935) изглеждат просто идиотски; но те насърчавали искрените тревоги на следвоенното поколение, докато държали света в неведение за съветската действителност. Липсата на морална честност сред политически притиснатите интелектуалци, както е описана в La Trahisôn des clercs на Жулиен Бенда (1927), била често появяваща се тема. Тя би била по-убедителна, ако самият Бенда не беше се опитал да оправдае показните сталински процеси. Испанският социален философ Ортега-и-Гасет видял тоталитаризма като знак за заплаха от страна на масовата култура. В своята Rebeliön de las Masas (“Бунтът на масите”, 1930) той предупредил, че демокрацията носи семената на тиранията на мнозинството.
В религиозната мисъл консервативната католическа йерархия повела по-сил-на борба срещу комунизма, отколкото протестантските църкви. Но през 1937 г. двете папски писма на Пий XI, Mit brennender Sorge и Divini Redemptoris, постановили, че както нацизмът, така и комунизмът са несъвместими с християнството. В същото време модернистичните католически философи като неотомиста Жак Мартен (1882-1973) се опитвали да осъвременят социалната мисъл на Църквата. Религиозният дебат между отделните деноминации бил стимулиран от еврейския теолог Мартин Бубер (1875-1965), известно време професор във Франкфурт, и от швейцареца Карл Барт (1886-1968), чиято влиятелна Die kirchliche Dogmatik (1932) се опитвала да възстанови протестантските принципи.
956
TENEBRAE
В литературата следвоенното чувство за опустошение и дезориентация било предадено красноречиво в удивителната “Пустата земя” на T. С. Елиът, в пиесата на Пирандело “Шест героя в търсене на своя автор” (1920) и в текстовете за “потока на съзнанието” в романите на Джеймз Джойс “Одисеи” (1923) и “Бдение на финеган” (1939). Годината 1928 отбелязва създаването на непубликуемия роман на Д. X. Лоурънс “Любовникът на лейди Чатърли”, смела атака срещу английските сексуални традиции, и Dreigroschenoper (“Опера за три гроша”) на Бертолт Брехт, най-известния продукт на политически лявата и неконвенционапна артистична среда в преднацистки Берлин. В същата тази епоха романистът Томас Ман (1875-1955), който станал известен преди войната с “Буденброкови” (1900) и “Смърт във Венеция” (1911), повел движението за защита на германската култура от лошата репутация на германската политика. Той публикувал още романи, като Der Zauberberg (“Вълшебната планина”, 1924), които изследвали съмнителното наследство на Вагнер и Ницше, преди да емигрира и да се превърне в нарицателно за “добрия германец” в изгнание. В Русия един кратък интервал на литературна свобода дал възможност за изява на мощните таланти на революционните поети Александър Блок (1880-1921) и Владимир Маяковски (1893-1930). Пришествието на сталинизма разделило съветските писатели на слуги на Партията, като Горки и Шолохов, и преследвани дисиденти, като Осип Манделщам (1891-1938) или Анна Ахматова (1889-1966). Мемоарите на вдовицата на Манделщам, Надежда, “Надежда за Надежда” не могли да бъдат публикувани до 60-те години на XX век; но те осигуряват най-красноречивото свидетелство за руската култура в катакомбите. В Централна Европа предчувствията за тоталитаризма висят над “Замъкът” (1925) и “Процесът” (1926) на Кафка, над алегоричната драма на Карел Чапек “Игра на насекоми’ (1921), над романа на Виткевич “Нестабилност” и в творбите на румънеца Лучиан Блага (1895-1961) и на хърватина Мирослав Кърлежа (1893-1975). Антигероят на Кафка “К”, който е арестуван по обвинения, които никога не може да открие, по-късно е убит от двама мъже с цилиндри с думите “Като куче”. Станислав Виткевич (1885-1939), известен като “Виткаси”, художник, математик и писател, сега се признава за пионер на Театъра на абсурда. Почти неизвестен приживе извън Полша, той бил обречен да се самоубие в деня, в който Червената армия се присъединила към инвазията на нацисткия Вермахт. Нищо обаче не си спечелило такова популярно одобрение като мемоарите на шведския лекар на Капри, Аксел Мунте, чиято “История на Сан Мишел” (\929) била преведена на четиридесет и един езика, [index] [waste land]