В Германия възходът на Хитлер и на неговата Нацистка партия безспорно бил свързан с Голямата депресия. Но връзката не била проста. Нацистите не марширували към Берлин начело на армия от безработни; нямало “завземане на властта”. Хитлер не трябвало да сваля едно отслабнало правителство, както направили болшевиките, нито да заплашва държавния глава, както направил Мусолини. Той дошъл на власт чрез участие в германския демократичен процес и по покана на законните власти. Не че той и неговите хулигани били демократи или конституционалисти по сърце.
Германската политика била особено уязвима от Депресията, чиито ефекти се излели в чашата на несигурността, която вече била пълна до горе. Злобата от поражението все още тлеела. Уличните битки на крайно левите и крайно десните били постоянни. Демократичните лидери били притискани безмилостно както от съюзническите сили, така и от страховете на избирателите. Германската икономика била измъчвана цяло десетилетие, първо от репарациите, после от хиперинфлацията. До края на 20-те години на XX век тя била изключително зависима от американските заеми. Когато Щреземан починал през октомври 1929 г., няколко дни преди Катастрофата, не било нужно да си гений, за да предвидиш предстоящите бурни събития. Въпреки това бурята, която последвала през 1930-3 г., била придружена от няколко необичайни и непредвидени обстоятелства.
В онези години нацистите за пръв път взели участие в поредица от пет парламентарни избори. В три последователни случая увеличили изборните си резултати и списъка с избраните си депутати. В четвъртия случай, през ноември 1932 г., подкрепата за тях намаляла; и те никога не спечелили ясно мнозинство. Но за много кратко време се утвърдили като най-голямата партия в Райхстага. Нещо повече, надигащата се вълна на улично насилие, за която нацистките банди допринесли много, се появила при много променена външна обстановка. В началото на 20-те години на XX век водените от комунистите стачки и демонстрации били засенчени от очевидно неогра-
970
TENEBRAE
ничената сила на Entente. Германските индустриалци и германските демократи знаели към кого точно да се обърнат, ако комунистите се опитат да вземат властта. Но в началото на 30-те години на XX век Британия, франция и САЩ не били в по-добро състояние от Германия; а Съветският съюз, изглежда, се модернизирал със забеле-j жителна енергия. Когато комунистите започнали да получават почти толкова гласове, колкото и нацистите, германските консервативни лидери разполагали с много ограничени средства, с които да удържат настрани червената заплаха.
Някъде в германската политическа култура също така се спотайвало чувството, че общите избори могат да бъдат заместени с национален плебисцит по специфични противоречиви въпроси. Хитлер получил възможност и не я пропуснал. Сред хаоса на падащите кабинети един от временните министри призовал за извънредни президентски правомощия. През септември 1930 г., в интерес на демокрацията, един канцлер на малцинството убедил президента Хинденбург да активира член 48 от Ваймарската конституция. След това президентът можел “да използва военна сила, за да възстанови реда и сигурността” и да отмени “фундаменталните права на гражданите”. Това бил инструмент, който други можели да използват, за да отхвърлят демокрацията.
Последователността на събитията била критична. Бурята вилняла три години: задълбочаваща се рецесия, нарастващи тълпи от безработни, сражения между комунисти и антикомунисти по улиците, избори без категорични резултати и безкрайни кабинетни кризи. През юни 1932 г. друг канцлер на малцинството, Франц фон Папен, спечелил подкрепата на Райхстага, работейки с нацистките депутати. Шест месеца по-късно той подготвил друга комбинация: решил да направи Хитлер канцлер, а себе си - вицеканцлер, и да назначи трима нацистки министри в кабинета от дванадесет министри. Президентът Хинденбург и германската десница решили, че това е умна идея: мислели си, че използват Хитлер срещу комунистите. Всъщност, когато приел поканата, облечен подходящо във фрак и цилиндър, именно Хитлер използвал тях.
След по-малко от месец и седмица преди следващите избори мистериозен пожар разрушил сградата на Райхстага. Нацистите провъзгласили, че това е дело на Червен заговор, арестували комунистическите лидери, спечелили 44 % от народния вот в яростна, антикомунистическа атмосфера, после спокойно прокарали Закона за пълномощията, гарантиращ на канцлера диктаторска власт за четири години. През октомври Хитлер организирал плебисцит, който да одобри оттеглянето на Германия от Обществото на народите и от Конференцията по разоръжаването. Той получил подкрепа от 96,3%. През август 1934 г., след смъртта на президента, свикал друг плебисцит, който да одобри собственото му издигане в новата партийно-държавна длъжност на “фюрер и райхсканцлер” с пълна власт при извънредни положения. Този път получил подкрепа от 90%. Хитлер контролирал цялата власт. В последната пътека към върха той нито веднъж не нарушил конституцията. Личната отговорност за успеха му може да бъде посочена лесно. Четири години след събитието Хитлер приел бившия си партньор фон Папен в Берхтесгаден и му казал: “Като ме направихте канцлер, хер фон Папен, вие направихте възможна Националсоциалистическата революция в Германия. Аз никога няма да забравя това”, фон Папен отговорил: “Разбира се, мой фюрер”36.