Франция не можела да се изтегли от Континента. През 20-те години френската политика отдала приоритет на изграждането на отбраната си, отчасти заради твърдото си отношение към Германия и отчасти заради “Малката Антанта” на изток (виж по-долу). Но после ударението се преместило. 30-те години станали свидетел на разцвета на Френски Алжир и Френски Сайгон, докато Депресията у дома извадила на преден план проблемите с трудовата сила. Едуар Даладие (1884-1970), радикален социалист и два пъти премиер, предизвикал масово разочарование заради постоянната смяна на коалициите и заради скандала Стависки (1934). Политическите мнения се поляризирали и Parti Communiste Français и Action Française надигнали глас. Цялостният стереотип на привидно статичното френско становище се свързвал с името на Андре Мажино, министър на войната през 1929-32 г. и създател на голяма укрепена линия по източната граница. Това не било напълно справедливо. Не е вярно, както британците я обвинявали по-късно, че френската армия нямала желание да се сражава; но при отсъствието на значителни британски сили на нея не й харесвала задачата да се бие сама с Германия; и тя се вкопчила в организационни планове, които възпрепятствали ранните офанзивни действия.
Скандинавия през 30-те години имала късмета да се намира отвъд сферата на стратегически напрежения. Швеция получила силен удар заради рецесията в търговията с желязо, но под ръководството на социалдемократите отговорила с организирането на най-всестранната система за социални грижи на света. [Socialis]
Източна Централна Европа, напротив, се намирала в центъра на настъпващата буря. С Хитлер, от едната страна, и Сталин, от другата, нейните лидери имали пъл-
980
TENEBRAE
ното право да бъдат изнервени. Отбранителните планове, подготвени от французите през 20-те години, имали няколко сериозни недостатъка. Концепцията за cordon sanitaire, която започнала като пояс от държави, държащи настрани Съветска Русия, не била преследвана последователно. “Малката Антанта”, която включвала Чехословакия, Румъния и Югославия в обща система, предназначена да сдържа възраждащата се Унгария, не включвала Полша - най-голямата страна в региона, - а от 1934 г. получила отговор в лицето на независимия Балкански пакт между Румъния, Югославия, Гьрция и Турция. Западните сили не се славели с голяма решителност. Когато Варшава била атакувана от Червената армия през 1920 г., те изпратили цяла вихрушка от незаинтересовани военни мисии, но не и военни подкрепления. През 1934 г., когато маршал Пилсудски надигнал глас в Париж за превантивна война срещу нацистка Германия, той не получил никакъв отговор. Западните сили не могли да решат дали тяхната политика в Източна Европа трябва да се базира върху новите държави като Полша, или върху една бъдеща следболшевишка Русия, която никога не се появила. От 1935 г. нататък, когато техният страх от Хитлер надмогнал отвращението им от Сталин, те се обърнали към една хиена, за да усмирят един вълк.
В Източна Централна Европа международната криза от 30-те години неизбежно засегнала и вътрешните работи. Комунистическите партии, обикновено нелегални, се радвали на малка народна подкрепа освен в Чехословакия; но те действали като важен дразнител, провокирайки реакция от страна на националистическите елементи. Хитлер, когато не насъсквал германските малцинства в Полша, Чехословакия и Румъния, насърчавал други националистически елементи да му подражават. В този процес диктатурите се засилили, военните бюджети литнали до небесата, политическата роля на офицерската класа нараснала; национализмът и различните видове етнически конфликти се интензифицирали.
В Полша например близостта на Сталин и Хитлер можела да се усети навсякъде. Маршал Пилсудски, който подписал пакт за ненападение със СССР през 1932 г. и с Германия през 1934 г., търсел равнопоставеност, резюмирана в неговата “доктрина за двамата врагове”. Полската комунистическа партия, която се противопоставила срещу полската независимост през 1918-20 г., възприела интернационапистически и троцкистки уклон. Нейните лидери в изгнание, главно евреи, били ликвидирани en masse по време на сталинските чистки. В другата крайност Национапното демократично движение родило фашистката издънка Faianga, която също била забранена. Войнствени националистически организации се появили във всяко от националните малцинства. Украинската OUN - радикапна издънка от по-старата организация UWO - се впуснала в обикновен тероризъм и провокирала бругално усмиряване на селяните. Ционизмът се развил бързо в еврейската общност, където “ревизионистичните” групи като Ве/аг родили войнствено настроени лидери като Менахем Бегин или Ицхак Шамир, които щели да блеснат другаде. Сред германското малцинство била организирана нацистка пета колона. Дейността на всички тези групи подхранвала пожара на взаимната омраза. След смъртта на Пилсудски през 1935 г. тъй нареченото “Правителство на полковниците” се опитвало да спре центробежните сили чрез създаване на Лагер на национапното единство (OZON). Но те открили, че главните опозиционни партии обединяват силите си срещу тях. Генерал Сикорски се присъединил към Педеревски в Швейцария в антиправителствения фронт Моргес. Бил даден приори-