ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
981
тет на отлаганата военна реформа и в държавния икономически план - на превъоръжаването. Външният министър полковник Юзеф Бек провеждал безпристрастен курс, който не се харесвал на западните сили, които искали от него да си сътрудничи със Сталин. Спрямо по-малките си съседи обаче той биел националистическия барабан. Хвърлил око на района Заолжие (Полски Киешин), който бил превзет насилствено от чехите през 1919 г., и в началото на 1939 г. изпратил груб ултиматум до Литва, изисквайки край на състоянието на необявена война. Големите инциденти били рядкост; но заплахата от насилие вече била надвиснала.
Полската еврейска общност - все още най-голямата в Европа - изживявала последните си безметежни години. В края на 30-те години опасенията за бъдещето нараствали, особено когато от Германия пристигнали вълни от еврейски бегълци и прогонени. Били наложени различни форми на дребен тормоз в образованието, общинските закони и заетостта, но нищо не можело да се сравни с бурята на нацистите. За всеки, който е виждал снимки или документи от онези години, образът е на един динамичен, разноцветен общ живот. Еврейските Kahals се ползвали с пълна автономия. Еврейските партии с най-различни окраски действали свободно. Имало еврейски филмови звезди, еврейски боксови шампиони, еврейски депутатки, еврейски милионери. Да кажем, както се прави понякога, че полското еврейство било “на ръба на унищожението”, е достатьчно вярно; но това означава да четем историята отзад напред**.
Репутацията на чехословашката демокрация била посилна в чужбина, отколкото сред германските, словашки, унгарски, полски и рутенски малцинства в страната. Изключение за региона, страната била силно индустриализирана, имала истинско комунистическо движение и то гледало към Русия за морална подкрепа. През дългото президентство на великия Т. Г. Масарик, който се оттеглил през 1935 г., тя била сплотена.
е “Кралството на сърби, хървати и словенци” променило името си на Кралство Югославия през 1929 г. То нямало обща история, език или религия. Родило се по инициатива на словенците и хърватите от Австро-Унгария, които убедили сръбската върхушка да ги приеме, а после започнали да негодуват срещу сръбското господство. Сръбската монархия и армия играели централната роля, особено след установяването на унитарна кралска диктатура през 1929 г. В католическа Хърватия националната партия на Стефан Радич спечелила предимство в местните дела, което било невъзможно при управлението на Хабсбургите, само за да открие, че гласът й е блокиран в Белград. Словения просперирала тихо под ръководството на своя лидер, отец Коро-шек, учредителя на Югославския национален съвет. Македония едва се сдържала. Климатът на насилие се засилил чрез убийството на Радич (1929), а после и на крал Александър (1934). Демократичната сръбска опозиция започнала да търси обща кауза с хърватите. Но времето било малко: “Югославия е необходимост, написал един наблюдател, а не предопределена хармония“49. (Виж Приложение III, стр. 1325.) [Sarajevo]
В Средиземноморието главните шокови вълни били генерирани от фашистка Италия. Мусолини, който обичал да говори в древен римски стил за “Mare Nostro” (Нашето море), бил решен да се превърне в регионална сила. След като елиминирал активната опозиция, която напуснала парламента след убийството на един социалистически депутат, той бил с развързани ръце. Неговите планове били ускорени от гъвкавия крал и от държавните органи на динамичната “корпоративна държава”. През