Поради това от самото начало, макар че бригадите били представяни като спонтан-I ни действия на доброволци, били напълно подчинени на комунистическото движение Те дейс-I твали извън редовното командване на Испанската републиканска армия; целият им висш ! военен и политически персонал бил назначен от комунистите; и всички нови членове били ! проучвани от съветски агенти. Техните лозунги били: “Испания — гробището на европейс-I кия фашизъм”, No pasarâti (“Те няма да минат”) и Adelante - “Напред”.
Пгавният наборен офис в Париж бил оглавяван от Йосип Броз, псевдоним “Тито”,
I бъдещия диктатор на Югославия. Той организирал “тайна железопътна линия”, използвай-I ки фалшиви паспорти, за да изпраща новобранците до испанската граница, а после до гаав-I ната база на Бригадите в Албасете в Ла Манча.
В Европа на Депресията имало огромен запас от жива сила, на която да се разчита I — безработни работници, бегълци от фашистките държави, бунтовни интелектуалци. От общо I 50 000 доброволци най-големите контингенти били събрани от Confédération Générale du I Travail във Франция, от полските миньорски организации в Белгия и във френския департа-I мент Ле Норд и от левите германски изгнаници. 80% от тях били работници. Имало и ядро I от чуждестранни доброволци, вече служили на фронта. Сред тях имало германски, итапи-I ански, френски и британски “колони”. (Виж Приложение III, стр. 1331.) Сред водачите им I били Карло Росели, социалист, който избягал от фашистки затвор в Италия, и Ханс Байм-I лер, германски беглец от Дахау.
Доброволците интелектуалци били малко, но гласовити. Те се отзовали на повика,
I често без да се замислят много:
Много чули за това на далечни полуострови,
По заспали поля, на странни рибарски острови,
Или в поквареното сърце на града;
Чули и прелетели като чайки или като семената на цвете2.
Военните лидери на Бригадите не били опитни във военните дела. Главнокомандва-I щият Андре Марти, каталунски моряк от Перпинян, ръководил бунт във френския флот в Одеса през 1919 г. Пгавният военен съветник, полковник Карол Свершевски, псевдоним “Вал-I тер”, бил полски офицер от Съветската служба за сигурност и професор във военната академия в Москва. Главният инспектор Луиджи Лонго и главният политически офицер Джузепе ди Виторио били италиански комунисти. Единственият командир, който показал истински талант, бил Лазар Щерн, псевдоним “Генерал Клебер”, австрийски евреин от Буковина, който преминал на страната на болшевиките, докато бил пленник в Русия. Той, като много такива другари, щял да бъде застрелян по заповед на Сталин след завръщането си в Русия.
ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
987
Смелостта на хората била извън съмнение. Живеели в мизерни условия и били подложени на жестока дисциплина, включваща екзекуции за най-дребното нарушение. Те се сражавали с отчаяна смелост. При обсадата на Мадрид през ноември 1936 г. британският батальон изгубил една трета от личния си състав. В Ярама същото подразделение дало 375 жертви от общо 600 души3. И най-лошото от всичко, Бригадите били използвани за жестоки репресии срещу бившите съюзници на комунистите — социалистите и анархистите.
До края на 1938 г. Кремъл се съгласил да изтегли Бригадите. Около 12 000 си тръгнали, оставяйки 6000 германци, които нямали къде да отидат. На прощалния парад в Барселона на 15 ноември, под портретите на Негрин, Азаня и Сталин, реч изнесла “Ьа Разюпапа”.
Вие сте история… Вие сте легенда… Ние няма да ви забравим. И когато маслинената клонка на мира пусне отново листа и ги смеси с лаврите на победилата Испанска Република… върнете се!4
Благодарение на по-късните събития, когато западните сили възприели антифашистката кауза, съдбата на Интернационалните бригади в Испания привлякла много благосклонна публичност. Всъщност те винаги били превъзхождани числено от чужденците, които се сражавали на страната на Франко. Сред тях имало редовни фашистки войски, някои идеалистично настроени доброволци и някои - като Ирландската бригада на генерал 0’Дъфи - отявлени авантюристи. За да видим цяпостната картина, трябва да сравним бойците, събрани от комунистите през 1936-7 г., с онези, привлечени от фашистите както в Испания, така и във Втората световна война, доттьаго]
Победата на франко над “испанския народ”, както я наричали противниците му, често била приписвана на по-доброто му въоръжение и на чуждестранната помощ. Но не целият “испански народ” бил на едната страна, нито и испанските “антидемократични” сили. Трудно е да се каже дали Испанската република е била объркана повече от своите националистически врагове или от тоталитарните елементи в собствените си редици, франко можел да обедини своите привърженици; привържениците на републиката не можели да организират единна или ефективна демокрация.