Топонимите обаче са безкрайно подвижни. Те се променят с времето; и варират според езика и възгледите на хората, които ги използват. Те са интелектуална собственост на хората, които ги използват, и като такива причиняват безкрайни конфликти. Те могат да бъдат обект за пропаганда, повод на тенденциозни караници, за строга цензура, дори за войни. В действителност там, където съществуват няколко варианта, не може да се говори за правилни или неправилни форми. Човек може само да отбележи, че вариантът е подходящ за определено време, място и начин на използване. Също така, когато става дума за големи периоди от време или за обширни пространства, историкът често е принуден да направи избор между две еднакво неподходящи алтернативи.
Но все пак историците трябва винаги да бъдат чувствителни към изводите. Човек лесно забравя, че “Испания”, “Франция”, “Англия”, “Германия”, “Полша” или “Русия” са сравнително нови етикети, които могат да се използват анахронично. Определено е погрешно да се говори за “Франция” вместо за “Галия” в римския период, съмнително е да се говори за Русия, предшестваща Московското царство. Пишейки на английски, човек автоматично пише “Английският канал” (English Channel), игнорирайки факта, че “Ламаншът” (La Manche) е поне наполовина френски. Пишейки на полски, човек автоматично пише “Липск” вместо Лайпциг, без да предявява полски претенции за земите в Саксония, точно както на немски човек казва “Данциг” вместо Гданск или “Бреслау” вместо Вроцлав, без задължително да внушава изключителната германска принадлежност на Померания или Силезия. Човек забравя, че офи-
110
PENINSULA
циалният език, който представя топонимите във формите, предпочитани от бюрокрацията на управляващата държава, не винаги съвпада с практиката на населението. И най-вече човек забравя, че различните хора имат всички основания да мислят за топонимите по различни начини и че никой няма право да диктува изключителни форми. Derry за един е Londonderry за друг. За един е Antwerpen, а за друг - Anvers. За едни е East Galicia*, а за други Eastern Little Poland **; за други пък същият район се нарича “Западна Украйна”. Древните са наричали реката Борищенес, а съвременните хора я наричат Dnipr, Dnepr или Dnieper. За тях е Oxford или дори Niu-Jin, а за нас винаги е Rhydychen.
“Европейската история” винаги е била двусмислена концепция. Разбира се, и двете думи - както “Европа”, така и “История”, са двусмислени. Името Европа може да се отнася до онзи Полуостров, чиято сухоземна граница дълго време е оставала неопределена - и в този случай историците трябва да решават сами къде ще минават произволните граници на тяхното изследване. Но “европейски” може да се приложи равностойно към народи и култури, които са възникнали на Полуострова - и в този случай историкът ще се бори с разпространените по цял свят проблеми на “Европейската цивилизация”. Думата “история” може да се отнася към миналото изобщо; или разграничавайки се от предисторията, тя може да бъде ограничена до тази част от миналото, за която са запазени всички възможни извори. Когато се занимава с предистория, човек си има работа с доказателства от митовете, от езика и преди всичко от археологията. При историята в стеснения смисъл той се занимава също и с литературни произведения, документи и преди всичко с трудовете на историците преди него. И в двата случая, независимо дали човек е привлечен от края на предисторията или от началото на същинската история, той ще стигне до крайната спирка на европейското пътешествие - остров Крит.
«==»
1628 г. пр. Хр., Кносос, Крит. Изправени на високата северна тераса в двореца, придворните на Минос гледали към далечното море над блестящите маслинови и кипарисови горички. Те били слуги на големия Цар-Жрец, господари на Критската thallassokratia, първата в света “морска империя”. Поддържани от търговията със собствените кораби, които можели да пътуват надалеч, те живеели охолно, в ритуален и административен ред. Техните покои били снабдени с течаща вода и канализация. Стените им били покрити с фрески - грифони, делфини и цветя, нарисувани върху блестящ фон в синьо и златно. Просторните им вътрешни дворове редовно били превръщани в арени за церемониалния им спорт - борбата с бикове. Подземните им складове били претъпкани с огромни каменни бъчви, пълни със зърно, вино и масло за 4000 души. Домашните им сметки били водени безупречно върху меки глинени плочки, като бил използван метод за писане, който прогресирал през вековете през йероглифни, курсивни и линеарни форми. Техните занаятчии били опитни в бижутер-