Третият опит бил започнат през 1977 г. с реч на британския президент на Европейската комисия Рой Дженкинс. Неговата инициатива дала плод две години по-късно с въвеждането на EMS (Европейската валутна система) заедно с нов механизъм за обменните курсове (ERM) и негова собствена подкрепяща валута, écu. Системата била засилена много през 80-те години чрез френската политика на franc fort, свързана с DM, и чрез единичния европейски акт (1986), който привлякъл лирата стерлинга в ERM. Всичко, изглежда, вървяло добре до обединението на Германия през 1990 г. и съдбоносното решение да се обмени нищо неструващата източногерманска остмарка при равен курс с DM. След това високите германски лихвени проценти поставили по-слабите валути в неизгодно положение, принуждавайки ги или да девалвират под позволените граници, или да плават напълно извън системата. До август 1993 г. само DM и холандският гулден оставали в тесния сектор на ERM, описан от по-ранните привърженици на Договора от Маахстрихт като “плъзгаща се пътека към EMU”.
През 1940-5 г., въпреки военните победи на Германия, подчинената Райхсбанк никога не била достатъчно силна, за да приложи на практика своите монетарни планове. След 1969 г. независимата Бундесбанк винаги била достатъчно силна, за да слага на първо място своите собствени непосредствени приоритети. Може да се стигне до заключението, че икономическите планове, съставени в отсъствието на ефикасна политическа рамка, винаги са обречени на провал.
Британската победа във въздуха била критична в три отношения. Тя дала нг съюзническата кауза една непревземаема база, където далеч по-силните сухопътни части от Континента не можели да бъдат транспортирани никога. Второ, превръщай ки Британия в “най-непотопяемия самолетоносач на света”, осигурила платформа зе сензационен растеж на въздушната сила на съюзниците - решителния елемент въе войната на запад. Трето, на дипломатическия фронт тя спечелила малко време, в ко-
ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
1011
ето можел да съзрее латентният съюз на англоезичния свят. Чърчил, който станал премиер-министър на 7 май, в разгара на френската криза, имал силни американски връзки и силна решимост да включи американците колкото може по-скоро. Но през есента на 1940 г. Британия представлявала последната опора на съюзническата кауза в Европа. Без запазването на Великобритания от Кралските ВВС САЩ никога нямаше да се намесят в Европейската война. Но така американската помощ задържала Великобритания над водата финансово и психологически през “най-черните дни”. През септември 1940 г. старите американски ескадрени миноносци били разменени срещу права за американците да построят военни бази на британските острови в Карибите.
Този договор бил разширен през 1941 г. със Закона заем-наем. Германия имала основателна причина да се оплаква.
Войната по море не била разрешена толкова бързо. Германия отправила решително предизвикателство срещу британското морско превъзходство със серия от ултрамодерни “джобни бойни кораби” и нарастващ флот от подводници. Първият рунд видял британския ветеран, Royal Oak, да потъва на котва в течението Скала, а германският Gral Spee срещнал съдбата си в Ла Плата. После Bismarck и Tirpitz излезли на вода. Първият, след като унищожил своя преследвач, британския Hood, с един зрелищен изстрел, бил изваден от строя от въздушно торпедо и потънал. Вторият бил преследван в Норвежкия фиорд. Както през Първата световна война обаче, главните усилия на Германия били насочени към кампанията с подводниците. След като френските пристанища Брест и Нант паднали в ръцете на нацистите, “Битката за Атлантика” бушувала в продължение натри години (виж по-долу).
В Средиземноморието интересите на съюзниците се сблъскали с интересите на силите от Оста за контрола над Северна Африка и Суецкия канал. Проблемите назрели през май 1940 r., когато Мусолини обявил война и нахлул във Френските Алпи. Италианската база в Триполи била обградена от британците в Палестина и Египет и от френските в Тунис и Алжир; и това скоро наложило изпращането на германския Afrika Korps в нейна подкрепа. Морският маршрут от 2000 мили между Гибралтар и Александрия бил защитен само от британската база в Малта по средата на пътя, която устояла героично на безкрайна блокада и бомбардировки. Но най-трагичната акция от първите години се разразила между западните сили. Когато Париж паднал в ръцете на нацистите, Британия поискала предаването на целия френски флот, голяма част от който бил закотвен в алжирската база Мерс ел Кабир. След като френският адмирал отказал, на 3 юли 1940 г. Кралският флот издал безмилостна заповед да бъдат унищожени всички френски кораби и техните екипажи на котва. После вниманието било насочено към Либийската пустиня. Изправена срещу настъплението на Afrika Korps, от една страна, и срещу нарастващия еврейски тероризъм в Палестина, от друга, британската опора в Египет останала несигурна до победата във втората битка за Ел Апамейн на 23 октомври 1942 г. Англо-американските сили акостирали в Мароко и Алжир през следващия месец.