Германците, разбира се, се почувствали измамени. Те не търсели конфликт със САЩ, стига само президентът да престане да помага на британците. Във всеки случай, те разчитали да завършат войната преди намесата на американците. И Берлин
ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
1029
AUSCHWITZ
НА 31 май 1944 г. един британски разузнавателен самолет “Москито” от 60-а Фото-ескадрила излетял от базата на ВВС в Бриндизи в Южна Италия. Мисията му била да прелети около 900 мили над окупираната от Германия Полша и да фотографира фабрика за синтетично гориво в град Освиенцим (Аушвиц). Случайно, тъй като южноафриканският екипаж оставил камерата да работи, последните кадри от техния филм, направени от 27 000 фута, уловили първите, макар и от птичи поглед, картини на двата близки концентрационни лагера на SS — Аушвиц I и Аушвиц П-Биркенау1.
По-късно от съюзническите разузнавателни полети били получени много такива снимки. Една снимка, направена над Аушвиц-Биркенау от по-малка височина на 25 август 1944 г., била достатъчно контрастна, за да покаже редица от новопристигнали, които марширували под стража от железопътната рампа към отворената врата на Крематориум №2. Влаковете в резервните коловози, отдушниците върху покривите на газовата камера, комините на пещите и групите лагерници — всичко това се виждало2. По-късни снимки, от декември, показали, че демонтирането на крематориума вече е започнало.
Въздушната фотография е ценен инструмент в няколко клона на историческите изследвания. Използва се широко от археолозите, от урбанолозите и от анализаторите на пейзажа. В този случай тя доставила убедително доказателство за геноцидната кампания, която следвоенните “ревизионисти” се опитваха да отрекат.
Частична информация за нацистките лагери на смъртта била достьпна за Запада още в края на 1942 г., когато полското правителство в изгнание в Лондон публикувало информация, подкрепена с доказателства от неговите нелегални куриери. Въпреки това съюзническите сили не сметнали за уместно да предприемат действия3. Идентификацията на Аушвиц II като “неизвестната посока”, към която били депортирани евреите от цяла Европа, била потвърдена от разказите на петима бегълци през юли 1944 г.4
От тогава нататък били отправяни многократни апели от ционистки групи, които се надявали, че убийствата могат да бъдат прекратени чрез бомбардиране на лагерните инсталации и на железопътните линии. Апелите им не били чут. Офицерите от ВВС настоявали за приоритет на техните военни и индустриални цели. Един чиновник от британския Фо-рин офис отбелязал: “прекомерно много време… се губи… за тези хленчещи евреи”5.
Съдбата на снимките от въздушното разузнаване не е по-малко поучителна от тях-j ното съдържание. Филмите отлитали от Италия за обработка и анализ в базата на кралски-I те ВВС Медменхъм н Бъкингамшиър. Там, тъй като ръководителите на операцията се интересували само от фабриката за синтетично гориво, последните кадри от филмовите ленти не били проучени. Историческите фотографии от 31 май и 25 август 1944 г. били открити тридесет години по-късно в архивите на Американската агенция на военното разузнаване : — непроявени6.
Аушвиц бил освободен от Съветската армия на 27 януари 1945 г. Но настойчивите молби на западните правителства за подробна информация не донесли повече новини чак до двусмислената телеграма, пристигнала от Москва на 27 април. Тя споменавала за “разследвания в Аушвиц”, които показали, че “са били избити повече от четири милиона граж-
Ш
1030
таМЕВЯАЕ
дани на различни страни”7. Тази цифра, ако се приложи само към жертвите от Аушвиц, не била съвместима със статистиките, показани от съюзническите обвинители в Нюрнберг1, Но тя се превърнала в общоприета информация. Чак до падането на комунизма през 1990 г. Държавният музей в Освиенцим не се чувстваше свободен да публикува по-достоверна информация за 1,2 — 1,5 милиона жертви,9 от които вероятно около 800 000 — 1,1 милиона били евреи.
Меаду крайностите на доверчивостта и недоверчивостта били нужни точно петдесет години за приближаване до истината в една от най-интензивно изследваните теми в съвременната история. “След Аушвиц, казал Теодор Адорно, поезията вече е невъзможна”. Изглежда, че историците също са изгубили своите способности.
избрал предизвикателството: Хитлер обявил война на САЩ в реч пред Райхстага на 11 декември 1941 г.
По този начин появата на Големия съюз била точно толкова шокираща, колкото и нацистко-съветското партньорство две години преди това. Всеки принцип на англосаксонските демокрации противоречал на съветската система. Не ставало дума само за това да се забравят миналите престъпления на Сталин. Западните лидери трябвало да си затворят очите пред факта, че той продължавал да избива може би по един милион от своите хора през всяка година от войната. Но когато Сталин бил слаб, а Хитлер - силен, те решили да помогнат на Сталин. По неговите стандарти западните демокрации били точно толкова противни и “антисоциалистически”, колкото и фюрерът. Но когато Вермахтът бил пред вратите на Москва, протегнатата ръка на Запада трябвало да бъде приета; идеологическите тънкости не влизали в сметката. Въпреки че антинацисткият съюз трябвало да бъде обвит в многословието на свободата, демокрацията и справедливостта, Големите трима били обвързани от цинична-та изгода.