11 март 1943 г. В украинското село Литогошч (Волхиния) украински националисти убиха полски учител, когото бяха отвлекли. Заедно с този поляк те избиха няколко украински семейства, които се противопоставиха на клането*.
В един конфликт със силни религиозни подводни течения духовенството било избрано за зверска разправа:
Преподобният Людвик Влодаршик от Окопи беше разпънат на кръст; преподобният Станислав Добржански от Острувка беше обезглавен с брадва; преподобният Карол Баран беше раз-рязан на две в Коритника; на преподобния Завадски му прерязаха гърлото…5
В следвоенна Източна Европа всички военни престъпления били официално приписани на нацистите. Жертвите от всички области като Бушац били събрани заедно в “Двадесетте милиона руски жертви от войната” или били скрити в мълчание6. Мултинационалните измерения на трагедията не били оценени. Всички националности носят вината за вдигането на шум за своите собствени жертви и пренебрежението към другите, макар че понякога срещаме и описания на споделено страдание:
Между май и декември 1942 г. повече от 140 000 волхински евреи бяха убити. Някои, които бяха намерили убежище в полски домове, бяха избити заедно със своите полски защитници през пролетта на 1943 г., когато от 300 000 поляци, живеещи във Волхиния, 40 000 бяха убити от украински “бандити”. В много села поляци и евреи се сражаваха заедно срещу общия враг7.
Но не бе направено цялостно, безпристрастно изследване за военновременния геноцид. Опитите да се установят полските или католическите загуби например неизбежно заобикалят еврейските и украинските загуби. Те наблягат върху ролята на еврейските и украински колаборационисти на съветска служба или върху украинските съединения под германско командване. Не обръщат внимание на дейността на силезийските поляци от германските съединения Schupo, нито на полското сътрудничество със Съветската армия. Те не отчитат и еврейските и украинските жертви на UPA. Всяко изследване, което гледа само от едната страна, е обречено да изопачи информацията.
Бушац, по случайност, бе родното място на Симон Визентал, необикновения ловец на нацисти8.
1038
TENEBRAE
бил под обсада. Съветите взели инициативата по суша. Англо-американците имали превъзходство по море и във въздуха. Комбинираните ресурси на американската индустриална мощ, на руската човешка сила и на Британската империя били несравнимо посилни от свиващото се царство на Хитлер. Все още нямало Втори фронт освен в Италия и нямало никакви сигнали за сериозна опозиция в Германия. С изключение на Wunderwaffen, или “чудните оръжия”, които трябвало да възвърнат залязващата сполука на фюрера, гибелта на Райха ставала все по-вероятна.
Въпреки преувеличените слухове интензивното състезание в областта на оръжейните разработки било напълно реално. То се фокусирало върху реактивните двигатели, върху ракетите и върху атомната бомба. Германските учени явно спечелили две-три състезания. Прототип на реактивния “Месершмит-262” полетял през 1942 г. Vergeltung, или ракетите на “отмъщението”, “фау-1 ” и “фау-2”, били разработени в Пе-енмунде на Балтийско море и били насочени към Лондон през юни 1944 г. Но надпреварата за създаване на атомната бомба била спечелена от съюзническия проект “Манхатън” в далечното Ню Мексико. Неговият успех през юли 1945 г. дошъл твърде късно за Европейската война.
За съюзниците най-острият проблем бил в политическата и стратегическата координация. С тази цел били организирани три лични срещи на Голямата тройка - в Техеран (декември 1943), в Ялта (февруари 1945) и в Потсдам (юни 1945). Три главни проблема лежали в основата на техните дискусии - дефинирането на военните цели, приоритетите на Тихоокеанската и Европейската война и плановете за следвоенна Европа. По военните цели Големият съюз решил да настоява за безусловна капитулация на Райха. Това било направено отчасти от уважение към подозренията на Сталин по отношение към Втория фронт и отчасти заради признаване на грешките от 1918 г. Ефектът, докато обвързвал съюзниците, бил да даде на Съветския съюз разрешение за тоталитарни планове на изток. След като западните лидери отхвърлили възможността да се оттеглят от конфликта, те се отказали от най-силния си лост, с който да смекчават съветското поведение.
Сблъсъкът на приоритетите между война срещу Германия и война срещу Япония бил особено остър за американците, които сами поемали главния дял от двата конфликта. Той щял да излезе на преден план в Ялта. Съветите съблюдавали стриктен неутралитет спрямо Япония след 1941 г. и не желаели да променят позицията си преди окончателното привършване на войната в Европа. Британците, обратно, били силно замесени в Японската война. Техните крехки линии в Далечния изток били разтегнати и много неустойчиви и трябвало да се разчита много на независимата война на доминионите, особено на Австралия и Нова Зеландия. Сингапур паднал драматично в един по-ранен етап. След това британското участие било ограничено до Бирма (където японската сфера се допирала до границите на Британска Индия) и до помощта, която те оказвали на американците.