В случая с украинците от Галицийската дивизия на Waffen-SS, заловени в Римини, майор Хилс бил един от няколкото британски офицери, които лично отхвърлили исканията на Съветската комиейя за репатриране. Когато дивизията била помилвана, той получил писмо от командира й, който му благодарил “за вашата високохуманна работа… в защита на принципите, в името на които започна Втората световна война”4. Според международното право галицийците били полски, а не съветски граждани.
Хилс признал, че е “заобиколил правилата”5. Скоро след това той бил съден от военен съд и понижен в чин по обвинение в неподобаващо поведение, след като бил хванат да прави акробатически номера на градския площад в Триест.
Съюзническата политика за насилствено репатриране на голям брой мъже, жени и деца за избиване от Сталин и Тито беше наречена военно престъпление. В долината Драу в Австрия, където през юни 1945 г. британските войски употребили насилие, за да подберат тъй наречената Казашка бригада и близките им, те провокирали масови самоубийства. Но това останало добре скрито, докато докладът, написан от майор Хилс, не излязъл на бял свят в САЩ през 1973 г. и докато не били отворени британските архиви. Солженицин нарекъл това “Последната тайна”. Тя станала известна на широката публика чрез книгите, публикувани тридесет-четиридесет години след събитието6.
ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
1049
По-наскоро, необичаен процес за клевета присъди глоба от 1,5 милиона лири срещу граф Николай Толстой, автор на “Министърът и кланетата”, който написал за официална британска конспирация и прикриването на истината. Ищецът не бил министърът, обвинен в това, че е наредил предаването на казаците, а един британски офицер, който, изправен срещу същия проблем като Хилс, преследвал различна политика. Той не получил и пени от глобата, тъй като ответниците продължават да се борят в европейските съдилища7.
Личната отговорност както винаги е трудна за доказване. Но моралният принцип е недвусмислен. Ако “изпълнението на заповеди” не можа да защити Адолф Айхман, то не може да защити и съюзническите офицери.
Шест седмици по-късно, в Потсдам, от 17 юли до 2 август, Голямата тройка се срещнала за последен път. От военновременните лидери оцелял само Сталин, изпълнен с подозрения, че капиталистическите сили може да се обърнат срещу него. Противно на всички предвиждания, Чърчил бил победен в британските следвоенни избори и заместен по средата на конференцията от социалиста Клемент Атли. Рузвелт починал преди падането на Германия; той бил наследен от своя практичен вицепрезидент Хари Труман. Различията помежду им били толкова големи, че първоначалната идея за организиране на мирна конференция била заложена на карта. Когато Труман уредил да бъде направено мелодраматичното изявление за успешното изпитание на американската атомна бомба, Сталин дори не премигнал.
И така Потсдам се придържал към практическите проблеми. В Германия щял да бъде настанен междусъюзнически съвет, който да координира управлението на четирите окупационни зони. Австрия щяла да възстанови своята независимост, франция щяла да си получи обратно Елзас и Лотарингия, а Чехословакия - Судетите. Полша щяла да получи граница по линията Одер-Найзее, независимо дали поляците искали, или не искали това. Всички германци, живеещи на изток от новите граници, щели да бъдат прогонени. Всички нацистки лидери, които попаднали в мрежата на съюзниците, щели да бъдат изправени пред Международен трибунал за военните престъпления. Освен това съюзниците имали съвсем малко точки, по които да постигнат съгласие; и те не се опитали.
До това време процесите на реконструкция и забравяне били в пълен ход;
След всяка война някой трябва да почисти.
Защото нещата няма да намерят правилното си място, своето собствено място.
Някой трябва да изхвърли
отломките отстрани на пътя,
така че каруците, натъпкани догоре с трупове,
да могат да минат.
1050
ТЕМЕВ(1АЕ
Това съвсем не е фотогенично; и отнема години.
Всички фотоапарати са изчезнали към други войни.
Онези, които знаят
за какво е всичко това,
трябва да направят път за онези,
които знаят малко или по-малко от малко,
или просто нищо1“.
Петък, 19 октомври 1945 г., Нюрнбергт. Градът бил окупиран от американската армия. Един американски полковник приел командването на градския затвор, който се намирал непосредствено зад Двореца на правосъдието на фюрерщрасе. От 24 изброени поименно обвиняеми в “Процеса за големите германски военнопрестъпници”, 21 били заключени в техните килии. Това бил денят, когато те трябвало да изслушат обвиненията срещу себе си.