Археолозите и специалистите по предистория мислят в рамките на големи периоди от време. За тях предисторическата цивилизация от бронзовата епоха, която завършва с Кносос и Микена, не е нищо друго освен първият от трите големи цикъла в европейската история. Вторият цикъл съвпада с античния свят на Гърция и Рим. Третият цикъл, който започва с “разпадането на системите” в края на Римската империя, съвпада с възхода на модерна Европа. Той все още продължава.
От разрушаването на Кносос са минали почти 3500 години. През това време лицето на Европа се е преобразявало много пъти. Както Гърция наследи славата на Крит, така Рим бе построен върху гръцките основи, а “Европа” - върху останките от Рим. Енергична младост, уверена зрелост и безпомощна старост - сякаш всичко това е кодирано в историята на политическите и културни общности, както е в живота на всеки отделен индивид. Европа не страда от недостиг на последователи на съдбата на Крит - от държави и нации, които някога са били силни, а сега са слаби. Сама-
116
PENINSULA
та Европа, която някога е била силна, сега е по-слаба. Ядрената експлозия в Чернобил през април 1986 г. разтревожи хората с възможността за континентално бедствие с пропорциите на Тера; а през 19891 експлозивното освобождаване на нациите от Източна Европа вдъхнови надежди за благословен мир и единение. Наблюдателите на Късноевропейска фаза III се тревожат дали са осъдени на краен упадък, на инвазия от някои нови варвари или може би на катастрофално разрушение. Или може би те ще доживеят да видят последното златно лято от Късноевропейската фаза IV.
II
HELLAS
Древна Гърция
Във великолепието на Древна Гърция има такива особености, които допускат няколко сравнения. По същия начин, по който особеностите на гръцката светлина позволяват на художниците да виждат формите и цветовете с изключителна прецизност и наситеност, условията за човешкото развитие в Гърция, изглежда, са облагоприятства-ли както външната околна среда, така и вътрешния живот на хората. Разбира се, силната интензивност на слънчевата светлина може би е само една от многото съставки, които са довели до такива грандиозни резултати - и в този случай Омир, Платон и Архимед могат да се разглеждат като продукт на местната гениалност плюс фото-химията.
Естествено, опитвайки се да обясни гръцкия феномен, човек би трябвало да вземе под внимание една много специфична комбинация от фактори. Един от факторите трябва да е онзи, пропит от слънцето, но сезонен климат, който е насърчавал оптимапно един здравословен живот под открито небе. Вторият фактор може да е бил Егейско море, чиито острови и протоци са осигурявали идеални условия за мореплаване, търговия и колонизация. Като трети фактор може да се посочи близостта на по-стари, установени цивилизации, чиито достижения са чакали да бъдат изнесени и доразвити. И други части на света, като днешна Калифорния или Южна Австралия, са притежавали същия благоприятен климат. Имало е и други затворени морета, като Балтийско море или Големите езера в Северна Америка, които са били подходящи за примитивната навигация. Имало е множество региони, съседни на великите цивилизации от речните долини, които са били напълно пригодни за живеене. Но никъде - с възможно изключение на Японско море - всички тези фактори не са съвпаднали така, както това е станало в Източното Средиземноморие. Възходът на древна Гърция често поразява множеството си изпълнени с благоговение почитатели като чудо на чудесата; но той може би не е бил съвсем случаен.
Няма съмнение, че към преобладаващите коментари за “най-удивителния период от човешката история” трябва да се прибави малко предпазливост. Съвременното обществено съзнание е толкова наситено със специалната защита както на Просвещението, така и на Романтизма, че често е трудно да се види Древна Гърция такава, каквато е била. Йохан Йоаким Винкелман (1717-1768), “Откривателят”, за известно време префект на старините в Рим, измислил една естетическа схема, която от тогава насам е засегнала дълбоко европейското отношение към Гърция. В своите “Размишления за имитацията на гръцките творби…” (1755) и в своята “История на из-
ДРЕВНА ГЪРЦИЯ
119
кустВото сред древните” (1764) той пише за “благородната простота и ведрото величие” и за “съвършения закон на изкуството”, който вероятно се е вселил във всичко гръцко’. Мотото може да бъде “Нищо излишно” или “Умереност във всички неща”. Сега човек може да заподозре, че много класически учени са наложили интерпретации, които дължат повече, отколкото осъзнават, на рационализма и сдържаността от времето на Винкелман. Не беше модерно да се набляга на ирационалния елемент в гръцкия живот и на неговата абсолютна joie de vivre*. Романтиците елинофили от XIX век са имали свои собствени приоритети. Най-напред се появява Джон Кийтс със своята “Ода за гръцката ваза” (“Ode on a Grecian Urn”):