Международният военен трибунал бил създаден като следствие от Потсдамс-ките договорености. Неговият устав бил публикуван на 8 август 1945 r., два дни след бомбардировката над Хирошима. Нюрнбергския процес бил планиран като европейско съответствие на подобни процеси срещу японските лидери, които трябвало да бъдат организирани в Токио.
След като обвиненията били предявени, откриването на Нюрнбергскя процес било планирано за 20 ноември 1945 г. Оттогава нататък процесът процедирал през 403 открити заседания в Двореца на правосъдието, докато след повече от десет месеца, на 1 октомври 1946 г., не били прочетени окончателните присъди. Четирима съюзнически съдии, под председателството на сър Джефри Лоурънс седели от едната страна със своите помощници. 21 обвиняеми, които пледирали, че не са виновни, изпълвали пейките на подсъдимата скамейка отсреща, под строга военна стража. Четиримата съюзнически обвинители - американец, британец, французин и съветски гражданин - би-j ли по средата заедно със своите заместници и помощници, с тълпата от германски защитници и маса чиновници и преводачи. Издигната публична галерия била построена в страничното крило на съдебната зала. Процедурите се извършвали и документирали на английски, немски, френски и руски. Поради това по всяко време мнозинството от участниците слушали симултанен превод в своите слушалки.
Освен присъстващите, бил съден in absentia (задочно) и Мартин Борман, заместник на Хитлер, както и осем организации, обвинени за колективни престъпления: SS, SD, SA и Гестапо; “лидерският корпус на NSDAP”, Кабинетът на Райха, Генералният щаб и Върховното командване на германските въоръжени сили. Съдебните процедури срещу Густав Круп, индустриалеца, били отменени заради лошото здравословно състояние на обвиняемия и невъзможността му да присъства на заседанията. Процедурите показали общо 4000 документа, 1809 доброволни писмени показания под клетва и 33-ма живи свидетели. Те също така Показали филми и представили многобройни зловещи експонати, сред които имало “абажури от човешка кожа” и главите на хора, монтирани върху дървени поставки като глави на елени. Защитата пред-
ЕВРОПА В ЗАТЪМНЕНИЕ
1055
ставила 143-ма свидетели заедно със стотици хиляди доброволни писмени показания под клетва. Съдържанието на процеса, публикувано през 1946 г., се събрало в 43 тома1“.
Встъпителните речи на обвинението отправили възвишени апели към най-висшите морални принципи, но издали известна чувствителност към юридическата несигурност. Съдия Робърт X. Джаксън признал, че Трибуналът е “нов и експериментален”. Сър Хартли Шоукрос апелирал към “върховенството на закона”, М. де Ментон към “съзнанието на народите”. Генерал Руденко говорил за “свещената памет на милионите жертви на фашисткия терор”… и за “съзнанието на всички народи, обичащи свободата”. Джаксън вероятно е имал най-добрите аргументи, като настоявал за недопустимостта на бездействието. “Цивилизацията пита дали законът е изостанал, че е напълно безпомощен да се справи с престъпления от такава величина…“127
В рамките на ограничените си възможности за позоваване на прецеденти процесът бил проведен с голямо благоприличие и предпазливост. Лорд-съдия Лоурънс дал пример на съдиите, като направил възможно най-големи реверанси на защитата и отправял саркастични забележки на обвинението когато това било необходимо. Единственият път, когато процедурата станала неуправляема, бил, когато Джаксън изгубил контрол върху Гьоринг по време на кръстосания разпит. Крайните присъди никога не били вероятни, а оправдателните - винаги възможни.
Най-силните представени свидетелства били за военните престъпления и за престъпленията срещу човечеството. Тук доказателствата срещу хората от нацистката партия били ужасни, особено когато били извлечени от собствените им документи. Лагерите на смъртта за Окончателното решение, неизразимите ужаси на псевдоме-дицинските експерименти, масовите зверства в безпрецедентни мащаби били документирани изчерпателно по начин, който оставял малка възможност за грешка. Най-слабите свидетелства били представени по обвиненията за съвместна конспирация и по точките, където за защитата било лесно да пледира за нормална практика на суверенни държави. Било трудно да се докаже, че “тайните срещи” на Хитлер с колегите му са съдържали зли намерения или че самото превъоръжаване е било инспирирано от агресивни мотиви. Директните сравнения с поведението на съюзниците обаче не били допуснати. Защитата не можела да повдигне въпросите за неуспехите на Версайския договор или за съюзническата бомбена офанзива, нито темата за съветските зверства. “Ние сме тук, за да съдим главните военнопрестъпници, настоял лорд Лоурънс, а не силите обвинителки.” Опитите за дискутиране на състоянието в съюзническите военнопленнически лагери или насилственото експулсиране на германци, което се извършвало по същото време, били осуетени. “Защитата се опитва да намери нарушения в Международното право, извършени от съюзниците, съобщил The Times на 8 май 1946 г., но [обвинителят] заяви, че ако това се приеме, той ще бъде задължен да представи доказателства за опровержение, което ще проточи ненужно процеса”128.