За разлика от 1918 г. сега нямало спешни искания за обща мирна конференция. Нямало германско правителство, с което да бъде подписан нов договор; и особено Сталин нямал желание да преговаря отново за огромните придобивки, които вече си бил осигурил. Впоследствие единствената мирна конференция, която щяла да бъде организирана, била в Париж през юли-окгомври 1946 г., за да бъдат уредени делата на пет по-малки победени държави - Италия, Румъния, България, Унгария и Финландия. Процедурите били фиксирани от Съюзническия съвет на външните министри, които буквално диктували условията на споразумението. Всички победени държави били задължени да отстъпят територии. Италия изгубила цялата си Африканска империя, но не и Южен Тирол. Всички трябвало да платят огромни обезщетения, общо 1 250 милиона долара, предимно на СССР и на Югославия. Напук на съветските протести
1062
DIVISA ET INDIVISA
Конференцията настояла да утвърди Дунав като международен воден път, а Триест -като свободно пристанище под контрола на Обединените нации.
Триест, единствената европейска територия, която била открито оспорвана след Втората световна война, останала в състояние на силно напрежение в продължение на седем години. Зона А, включително пристанището и градът, била охранявана от британски войски; Зона Б, на изток, била държана от югославяните. Тази подялба най-накрая била приета с итало-югославското съглашение от октомври 1954 г. (Виж Приложение 111, стр. 1319.)
Следвоенна Европа се сблъскала с огромни вълни от бегълци. И нацистите, и Съветите прибягвали до масови депортации и до робски труд. Много оцелели сега били освободени. Само в Германия имало 9 милиона такива разселени хора (DPs). Те живеели в примитивни, пренаселени лагери, често в казарми, освободени наскоро от военнопленниците. Най-големият брой бил от страните, окупирани наскоро от Червената армия, в които, страхувайки се от репресии, те се страхували да се върнат. Сега те били администрирани от UNRRA (Администрация за помощи на бегълците на Обединените нации) и бавно се разпръсквали, първо като европейски доброволни работници в различни индустриални центрове на Западна Европа, а по-късно по емиграционни схеми към Канада, САЩ, Австралия и Южна Америка. Последните емигранти не си тръгнали чак до 1951-2 г.
Бил уволнен и голям брой военен персонал. Западните сили се затруднявали да осигурят дори само частите, които се сражавали на страната на съюзниците. Полската армия на генерал Андерс например, която се сражавала в Северна Италия, се състояла от няколко стотин хиляди мъже и техни близки, чиито домове били завзети от СССР. През 1946 г. всички те трябвало да бъдат откарани в Британия, където били добавени към Полския преселнически корпус (PKRP) за обучение и приобщаване2. По ирония на съдбата в Британия те се присъединили към бившите членове от Waffen SS Galizien, които също се сражавали в Италия и които, като граждани на предвоенна Полша, не били предадени на произвола на съветските власти. По-голямата част от бившия персонал на Вермахта не извадил чак такъв късмет. Германските войници, пленени от Съветите, били транспортирани в ГУЛАГ, където споделили съдбата на бившите съветски военнопленници в Германия. (Оживелите били репатрирани през 1956 г.)
Западните съюзници добре знаели за комунистическите варварства спрямо хората, които се връщат от чужбина. Но най-общо те се придържали към политика на насилствено експулсиране на всички хора, както цивилни, така и военни, чието завръщане било изискано от Сталин. Първите транспорти с бивши работници-роби, заловени от британската армия в Нормандия, отплавали тайно от Ливърпул за Мурманск през октомври 1944 г. Сериозна съпротива била провокирана в Австрия през пролетта на 1945 г., когато много съветски граждани предпочели масовото самоубийство пред репатрирането. Стотици хиляди, особено Казашката бригада и голям брой хървати, били предадени на почти сигурна смърт, преди тази практика да бъде прекратена3. [keelhaul] Не че англо-американците можели да се похвалят особено с отношението към военнопленниците под тяхно командване. Едно изследване на американската политика през 1945-6 г. твърди, че германските пленници, държани в Западна Европа, били преквалифицирани административно, за да заобиколят Женевската конвенция, и че значителен брой от тях може да са загинали поради занемаряване4.
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1063
Обмяната на население, предвидена в Потсдам, влязла в сила от есента на 1945 г. Поне 9 милиона експулсирани германци били прогонени от техните домове в Чехословакия и Полша. Беззащитните бегълци станали жертва на местно отмъщение. Комунистическите служби за сигурност използвали бивши нацистки лагери като сборни центрове. Малтретирането било рутинна практика. Жертвите се оценяват на десетки хиляди. Мизерни и претъпкани транспорти били изпращани право в британската и американската зона в Германия. Получилите се в резултат от това Vertriebene verbände, или провинциални “асоциации на прогонените” щели да се превърнат в мощна антикомунистическа сила в следвоенната политика. Тяхното успешно поглъщане било първото сред многото чудеса на Западна Германия5.