СССР осъдил Плана Маршал като капиталистическо лукавство. Москва отказала да участва и наредила на страните, контролирани от нея, да направят същото. В резултат от това засилващото се политическо разделение се засилило от очевидно икономическо разделение. 16-те страни от Западна Европа, които спечелили от Плана Маршал, били способни да напреднат; СССР и нейните васали били хвърлени в самоналожена изолация.
Европейското движение може да проследи своите корени назад до XVII век. Но амбициите на националните държави разрушили всяка практическа инициатива в тази посока. Европейците трябвало да изпият горчивата чаша на поражението и унижението, преди да се сбъднат мечтите на ранните идеалисти. Те трябвало да изгубят своите империи и своите надежди за империя, преди правителствата да дадат приоритет на съвместния живот със своите съседи.
Моралните измерения на следвоенното Европейско движение не винаги се помнят. Една нишка била съсредоточена около оцелелите от антинацистката съпротива в Германия, за които международното помирение станало от първостепенно значение. За тях Декларацията за вината, формулирана от пастор Мартин Наймьолер на Щут-гартската конференция на Германската евангелистка църква през октомври 1945 г., била велика постъпка. Друга нишка била съсредоточена във франция около няколко радикални католически организации, вдъхновени от доайена на пацифисткия протест, Марк Зангнер (1873-1950), чието Общество Гратри гледало директно назад към абат Ламене. В продължение на 30 години Зангнер се борил за “un nouvel état d’âme international”, “ново международно състояние на съзнанието”. Той бил гуруто на Роберт Шуман и оказал силно влияние върху политиката на френската окупационна зона в Германия. Един Европейски съюз на федералистите свикал учредителна конференция на около 50 групи активисти в Монтрьо през август 1947 г. Други, специфично англосаксонски нишки щели да бъдат открити в предвоенната Оксфордска група на Лайънъл Къртис, основател на Кралския институт за международните дела, и в активното антикомунистическо движение за Морално превъоръжаване.
1068
ОМЗДЕПМЗМЗД
През 1945 г. обаче непосредственият проблем се намирал в намеренията на британското и американското правителство. Лондон и Вашингтон имали политическо превъзходство в Западна Европа. Те лесно можели да поведат инициативата за създаване на нови европейски институции или да им се противопоставят. Не направили нито едното, нито другото. В сферата на международното сътрудничество те се обръщали принципно към Обединените нации; политически били ангажирани с нарастващата конфронтация със Сталин. Те нямали специална визия за Европа.
Липсата на намерения обаче не била непосредствено очевадна. Личната намеса на Чърчил през първите следвоенни години предвещавала официалната британска подкрепа. Чак по-късно станало очевидно, че управляващата Британска лейбъристка партия не споделя неговите възгледи. Тя само насърчила дискусиите, които щели да доведат до Съвета на Европа (виж по-долу). Една брошура на Лейбъристката партия, озаглавена “Европейското единство“ (1950), наблягала върху това, че не може да се преговаря и “за йота от британския суверенитет”. Американците също били изпълнени с добри намерения. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, която действала като проводник за Плана Маршал, изглежда, била първата стъпка към европейска интеграция. Чак през 1949-50 г., когато Планът Маршал започнал да действа, станали ясни границите на американските и британските интереси.
Първата видна личност, идентифицирала посоката, в която се движела Европа, бил Уинстън Чърчил. Отхвърлен от британския електорат през юли 1945 г., най-почитаният европейски военен лидер имал свободно време за размишления. ‘Какво е Европа? - написал той. Купчина боклук, кучешка колиба, хранителна почва за епидемии и омраза”. През 1946 г. в две знаменателни речи, които щели да се окажат пророчески, той изразил възгледи, които не били много популярни по онова време. На 5 март, в Уестминстър колидж във фултън (Мисури), където бил заедно с президента Труман, говорил за “Желязната завеса”: