От Шчечин на Балтика до Триест на Адриатика през континента се спусна желязна завеса. Зад тази линия се намират всички столици на древни държави от Централна и Източна Европа -Варшава, Берлин, Прага, Виена, Будапеща, Белград, Букурещ и София… Това определено не е освободената Европа, която ние се борихме да изградим9.
Чърчил отхвърлил вероятността за ранна съветска атака срещу Запада, но смятал, че Москва е решена на “неограничена експанзия”. Той апелирал за “навременни действия”, такива, каквито не били предприети срещу нацистка Германия десет години по-рано. Американското мнение било “почти всеобщо враждебно”10. В Лондон “Таймс” реагирал с неодобрение, обявявайки, че “Западната демокрация и комунизмът могат да научат много един от друг”11.
На 19 септември в Цюрих Чърчил апелирал за нещо като “Обединени европейски щати”. Времето, казал той, може да се окаже кратко; разпространението на ядрените оръжия скоро може да засили съществуващите разделения. Първата стъпка трябвало да бъде партньорство между франция и Германия. “Ако искаме да образуваме Съединени европейски щати…, декларирал той, трябва да започнем сега”12. Бъдещето на “Европейското семейство” зависело от “решителността на милиони да пость-
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1069
пят правилно, а не погрешно”. Така че апелът не бил икономически или политически, а морален. “Таймс” го осмял като “оскърбително предложение”. “Дори в Западна Европа, коментирал вестникът, малко неща предполагат, че единството, за което толкова се говори… вече е на път”. Основателят на предвоенното европейско движение граф Куденьов-Калерги бил един от малцината, които поздравили Чърчил. “Сега, когато вие повдигнахте европейския въпрос, написал той, правителствата вече не могат да го игнорират”13.
През този период стратегическият възглед на Чърчил постулирал “братска асоциация” на три взаимно преплетени кръга, съставени от Британската общност, “Европейския съюз” и Съединените щати. Британия трябвало да действа като “жизнено важната връзка между всички тях”. Той правилно идентифицирал конкурентните интереси, които в следващите десетилетия щели да причинят огромно напрежение, дърпайки британската външна политика в три различни посоки едновременно.
Възгледите на Чърчил го превърнали в естествения избор за председател на Европейския конгрес, който бил организиран на неправителствени начала в Хага от 7 до 10 май 1948 г. Около 800 изтъкнати поканени били помолени да обмислят проблемите на европейското разединение. Присъствала силна немска делегация начело с Конрад Аденауер. Комисията по културата била председателствана от испанския свещеник в изгнание и писател Салвадор де Мадариага. В дебатите те признали принципа за “наднационалност”: нуждата държавите да се откажат от част от своя суверенитет в интерес на общите институции. Изявлението на Чърчил въплътило най-възви-шените идеали:
Ние трябва да провъзгласим мисията и плана за Обединена Европа, чиято морална концепция ще спечели уважението и благодарността на човечеството и чиято физическа сила ще бъде такава, че никой няма да посмее да закача спокойния й ход… Надявам се да видя една Европа, където мъже и жени от всяка страна ще се смятат за европейци, все едно че това е тяхната собствена земя, и където и да отидат в тези обширни владения, те истински ще чувстват “Тук съм у дома”.
Де Мадариага също бил толкова красноречив:
Тази Европа трябва да се роди. И тя ще се роди, когато испанците кажат “нашият Шартр”, англичаните - “нашият Краков”, италианците - “нашият Копенхаген” и германците - “нашият Брюж”… Тогава Европа ще живее. Защото тогава Духът, ще бъде онзи, който ще води Европа, и той ще произнесе съзидателните думи: ДА БЪДЕ ЕВРОПА14.
Конгресът несъмнено бил понесен от силата на собствения си ентусиазъм. Но крайното комюнике апелирало за практически стъпки като създаване на Европейска Асамблея и Европейски съд за човешките права; бил създаден и Комитет за връзка, който да поддържа целите на Конгреса. На тази организация било съдено да приеме името “Европейско движение”, на което тя действително била предтеча. Освен Чърчил нейни почетни президенти били Шуман (франция), Де Гаспери (Италия) и Спаак (Белгия). Сега те трябвало да видят дали някое от действащите правителства може да приеме техните идеи. При агресивността на СССР било очевидно, че могат да се надяват на подкрепа само от западните правителства. (Виж по-долу.)