Холандската империя, 55 пъти по-голяма от самата Холандия, била разпусната с един удар. Холандските Източни Индии никога не били възстановени резултатно от холандците след японската окупация през 1941-5 г. Република Индонезия била създадена през 1950 г.
Френската империя, 19 пъти по-голяма от франция, издъхнала в мъки. Много жители на колониите притежавали пълно френско гражданство; и няколко северно-африкански департамента с голямо френско население оформяли интегрална част от метрополията франция. Унижени по време на войната, френските правителства се чувствали задължени да наложат своята власт и притежавали достатьчна военна сила, за да платят голяма цена за своето поражение. Тунис и Мароко се отделили сигурно до 1951 г., както и близкоизточните мандати в Сирия и Ливан. Но в Индокитай
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1073
се водила осемгодишна война срещу Виетконг, докато бедствието в Диен Биен Фу през май 1954 г. не принудило Париж да предаде страната на непредпазливия Вашингтон. В Алжир се водила друга жестока осемгодишна война срещу ФНО, която унищожила Четвъртата република и завършила с драматичното признаване на алжирската независимост от генерал Дьо Гол през май 1962 г. Заета с Алжирската война, Франция вече освободила другите си африкански колонии.
Белгийската империя, 78 пъти по-голяма от Белгия, се сгромолила през 1960 г., когато Конго се опитало да последва примера на бившите си френски съседи. Ходът бил доста неподготвен. Оттеглянето на Катанга причинило гражданска война, която отнела живота на хиляди, включително на съветската марионетка Патрис Лумумба и на генералния секретар на ООН Даг Хамаршелд.
Португалската империя оцеляла най-дълго. Ангола, която била 23 пъти по-голяма от Португалия, се откъснала през 1975 г. заедно с Мозамбик и Гоа.
Всички бивши колонии в Европа с изключение на една били освободени. Юж-носпорадските острови били върнати на Гърция от Италия през 1945 г. Малта получила независимост от британците през 1964 г. Останали само шепа колониални зависими територии, включително Гибралтар, който се изправил срещу заплахата да бъде превзет от испанците, Фолклендските острови (британски), източникът на Англо-ар-жентинската война от 1983 г., и Маркизките острови (френски), мястото за френските ядрени изпитания. Хонконг (британски) трябва да бъде върнат на Китай през 1997 г., а Макао (португалски) - през 1999 г.*
Резултатите от деколонизацията били почти толкова големи за бившите имперски сили, колкото и за бившите колонии. Бившите имперски сили били редуцирани до същото положение като останалите суверенни държави в Европа и поради това евентуалният съюз станал по-малко проблематичен. Те изгубили много традиционни икономически предимства, особено евтините суровини и привлекателните колониални пазари. Но също така се отърсили от бремето да защитават и да администрират далечните си владения. Всяка от тях поддържала силни културни и лични връзки с азиатските и африканските народи, които сега изпращали потоци от доброволни имигранти, които да се присъединят към трудовата сила на “старата страна”. В следимперските десетилетия далеч повече хора от Карибите, Индийския субконтинент и мюсюлмани дошли в Британия и Франция, отколкото преди това. Имперските расови проблеми били внасяни заедно с тях.
Деколонизацията на Запада била наблюдавана от Източна Европа със смесица от изненада и завист. За официалната пропаганда било трудно да възхвалява на-ционалноосвободителните движения в далечните континенти, без да даде някои идеи на собствените си поданици. Обикновените граждани се чудели защо се дава толкова много публичност на арабите, виетнамците и конгоанците. Интелигентните се чудели защо деколонизацията не се приложи и към тях. За това те трябвало да изчакат епохата на Михаил Горбачов. (Виж по-долу.)
След като била формулирана Доктрината Труман, било нужно да се създадат официални институции за координиране на американската намеса в европейската отбрана
* По време на написването на книгата тези събития все още са били предстоящи - 5. пр.
68. Европа
1074
DIVISA ET INDIVISA
и сигурност. Берлинската блокада само наблегнала на напожителностга от това. Външните министри от девет западноевропейски страни се присъединили към САЩ и Канада в договор, основаващ НАТО на 4 април 1949 г.
В известен смисъл НАТО може да се възприеме като заместник на Големия съюз; той бил центриран около същото англо-американско партньорство, датиращо от 1941 г. Най-напред присъединил англо-американците към по-ранния Брюкселски договор между Италия, Португалия, Дания, Исландия и Норвегия. По-късно се разширил, включвайки Гърция и Турция (1952), Западна Германия (1955) и Испания (1982). Той бил управляван от политически комитет, Североатлантическия съвет, базиран в Брюксел със свой генерален секретар. Регионалните военни командвания на въздушните, сухопътните и военноморските сили покривали атлантическите маршрути между Северна Америка и Европа и цялата Желязна завеса от Норт Кейп до Черно море. Той бил главният инструмент за “сдържане” на СССР, който се възприемал като основна заплаха за европейския мир. Мисията му продължила 40 години и била изпълнена с безспорен успех.