Европейският социализъм бил особено податлив на фрагментиране и често страдал от конкуренцията с комунистите. Следвоенната социалдемокрация се разделила с предвоенното ударение, което поставяла върху класовата борба, и вместо това наблегнала на човешките права и социалната справедливост в рамките на капиталистическата система. Италианските социалисти под ръководството на Пиетро Нени маневрирали по средата между DC и силните комунисти. Във франция PSF на Ги Моле се отдалечила от предвоенния си догматизъм, но не се радвала на голям успех до епохата на франсоа Митеран през 70-те и 80-те години. В Западна Германия SPD, чиято Годесбергска програма от 1959 г. скъсала с пролетарските й традиции, също останала в опозиция до края на 60-те години. Британската Лейбъристка партия с нейната “широка програма” от много разноцветни тенденции отново представлявала изключение.
Западноевропейските комунистически партии, в началото изтъкнати, бързо залезли след 1948 г. Те обикновено получавали инструкции и финансова подкрепа от Москва. Имали силно интелектуално крило, което не подхождало на пролетарската основа и което постепенно се отделило, след като били разкрити огромните престъпления на Сталин. Те останали силни единствено в Италия и франция, където редовно получавали по 20-25% от гласовете, формирайки солиден блок, който сплотявал срещу тях всички останали партии. В Италия играели ефективна роля в местното управление, администрирайки успешно буржоазни градове като Болоня. Във франция постепенно постигнали кратък момент на “съжителстване” със социалистите през 1980-1 г., преди да западнат завинаги.
1076
DMSAETMDMSA
Френската следвоенна политика била белязана от фундаменталното разделение между Четвъртата република (1946-58), която се появила след освобождението, и последвалата Пета република. Тя била повлияна силно от извисяващата се фигура на Шарл дьо Гол, който се завърнал триумфално като премиер през 1944-6 г., оттеглил се безславно за дванадесет години, властвал като президент през 1958-69 г. и оставил трайно наследство след смъртта си. Дьо Гол, макар и демократ, бил защитник на силната изпълнителна власт и ревнив пазител на френския суверенитет - настроен антибритански, антиамерикански и в началото както антигермански, така и ан-ти-ЕИО. Четвъртата република била разстроена от immobilisme, “политическа парализа*, причинена от атаките на комунистите и на крайно десните - пужадистите - и от последователните преходни, нестабилни коалиционни правителства. Средно тя имала по един нов министър-председател на всеки шест месеца. След 1947 г. републиката била спасена временно от успеха на голисткия RPF, който действал като патриотична сила на единството, но бил разбит от резултатите в Индокитай, от Суецката криза и от Алжирската война. Петата република започнала своето съществуване през 1958 г., когато Дьо Гол бил извикан от Colombey-les-Deux-Églises да потуши бунта на офицерите в Алжир, напълно подготвени за военен преврат, който би могъл да стигне чак до Париж. Тя въвела силно президентство, независимо от Националното събрание, което контролирало съставянето на правителствата. През лятото на. 1968 г. имало голяма криза със сензационни улични битки между полицията и демонстрантите в Париж. При наследниците на Дьо Гол, Жорж Помпиду (1969-74), Валери Жискар д’Естен (1974-8), и социалиста франсоа Митеран след 1981 г. франция имала както стабилност, така и нарастващ просперитет. Провалите на Четвъртата република превърнали много френски политици в посветени европейски федералисти. Твърдостта на Петата република довела до големи разногласия с Европейската комисия (виж по-долу) и през 19661 до оттеглянето на Франция от обединеното военно командване на НАТО.
През 1962-3 г. обаче генерал Дьо Гол взел решение с трайно значение. Той решил да превърне френско-германското помирение не само в крайъгълен камък на френската политика, но му придал и институционално значение. На обиколка в Западна Германия той поздравил немската младеж за това, че са “деца на велик народ”, контрастиращи с “големите германски престъпления и нещастия”, и похвалил немските “добродетели като смелост, дисциплина и организираност”. Той възстановил немското самоуважение. По Елисейския договор от януари 1963 г., подписан с канцлера Аденауер, той установил “специални връзки”, каквито не притежавали никои други европейски нации. След това една изчерпателна програма за френско-гер-манско сътрудничество във външните работи, отбраната, образованието и проблемите на младежта, затвърдена чрез редовни срещи на държавните глави, осигурила единствения устойчив източник за лидерство в Западна Европа15, [douaumont]