Следвоенната италианска политика дълго показвала същите недостатъци като френската Четвърта република, без дори да си има Дьо Гол, към когото да се обърне за спасение. След отмяната на монархията през 1946 г. приемствеността била изградена върху силен консенсус срещу завръщането на фашизма, върху силните позиции на християндемократите, които вземали участие във всички следвоенни правителства, и върху жизнеността на общинската и регионалната политика. Устойчивостта на
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1077
държавната политика контрастирала забележително с нестабилността на кабинетите. Поляризацията между антикатолическата и антиклерикална левица, доминирана от комунистите, и консервативната десница генерирала значително насилие. Тероризмът на Червените бригади достигнал своя връх с убийството на министър-председателя през 1978 г. ис контратерора, който убил много хора при атентата в Болоня през 1980 г. Имало важни различия между проспериращия Север, особено Торино и Милано, и изостаналия, управляван от Мафията Юг, който изглеждал неподатлив към реформи. Италианската икономика се възстановявала бавно от войната, но направила бързи крачки с ЕИО. Икономическият успех компенсирал политическата слабост. Италия била активен член на НАТО, осигуряваща буфера на Южния фронт в Средиземно море и база за американския шести флот в Неапол. Вътрешната политическа слабост засилила италианската привързаност към европейския федерализъм.
След 1949 г. западногерманската политика била откровено безинтересна - което може би е знак за нейната ефикасност. Седемнадесет години управление на CDU при Аденауер и Еркхарт през 1966 г. преминали в тригодишно коалиционно правителство, до дълъг период на доминация на SPD под ръководството на Вили Бранд (1969— 74) и Хелмут Шмид (1974-82), после отново, след 1982 г., на CDU и канцлерството на доктор Хелмут Кол. Конституцията създала Бундесбанк, независима от федералното правителство, и дала големи правомощия на регионалните правителства в Länder (някои от които били по-стари от федералната република). Централната власт в Бон се радвала на свободата да се концентрира върху вътрешната си координираща роля и върху външните работи. Пропорционалното представителство от Ваймарската система във федералния парламент било коригирано така, че да намали до минимум разрушителното влияние на малките партии. Профсъюзите, преустроени по британски модел, се оказали по-ефикасни, отколкото в самата Британия. Макар че Германия щяла да се превъоръжи след присъединяването си към НАТО, отбранителната й политика останала много зависима от американското лидерство. Wirtschaftswunder, или “Икономическото чудо” от 50-те години (виж по-долу), донесло стабилност, престиж и просперитет, подпомагайки много възстановяването на страната. Аденауер се придвижвал стъпка по стъпка, разменяйки германското партньорство срещу отстъпките от страна на съюзниците. Западна Германия получила суверенен статус през 1952 r., член на НАТО през 1955 г, член на ЕИО през 1956 г. и член на ООН през 1973 г. След това политическата сцена се оживявала или била разстройвана от добре рекламираната дейност на антиядреното движение, на “зелените” природозащитници и за известно време от терористичната група Баадер-Майнхоф. Десетилетната конфронтация с Източна Германия била смекчена след 1970 г. чрез Остполитик (виж по-долу) и достигнала до крайния си успех чрез обединението от 1990 г. В продължение на години Западна Германия била описвана като икономически гигант и политически пигмей. Това не било напълно справедливо; но бремето на историята несъмнено пречело на едно по-твърдо отстояване на политиката и предразположило много немци към идеята за европейското обединение. Критиците се тревожели за това, какво може да стане, ако просперитетът на Германия западне. “Германската диктатура се провали, написал един историк през 1969 г., но германската демокрация все още не е сигурна”16. Подобни безпокойства се появиха отново след обединението.
Следвоенната британска политика трябвало да се справи с една страна, чиято традиционна идентичност била доста дезинтегрирана. Тя била управлявана от маха-
1078
ОМбА ЕТ 1ШМ8А
лото на двупартийната Уестминстърска система, от обратите в икономиката и преди всичко от дългото търсене на британската следимперска роля. През юли 1945 г. драматичната изборна победа на Лейбъристката партия създала широка социална държава и смесена икономика, в която наравно се конкурирали частният и национализираният сектор. През следващия половин век три лейбъристки правителства управлявали общо 17 години и три консервативни правителства (до 1992) - над 30. Благодарение на почти диктаторската власт на парламентарното мнозинство всяка правителствена програма била преобръщана от следващото правителство. Изключително силната позиция на профсъюзите например, която била насърчавана от лейбъристките правителства, била смазана от жестоката антипрофсъюзна политика на консерваторите през 80-те години. Опитите за създаване на различни “трети партии”, които да спрат безплодния дуел - от страна на либералите, на социалдемократите в началото на 80-те години и на либералдемократите, - постоянно се проваляли. Нестабилност на икономиката създала климат на намаляваща увереност. Дългото монетаристично властване на Маргарет Тачър (1979-90) избрало авторитарен счетоводен стил, за да въведе дисциплина във всички сфери, до които правителството можело да стигне. Ефектът, може би непреднамерен, щял да създаде необикновена степен на централизирана власт, която елиминирала гласа на местното управление и на регионите. Много британски институции били останали необезпокоявани от незапомнени времена; и последователността от позорни разделителни епизоди в Сити в Лондон, в полицията, в кралското семейство и в Англиканската църква засилили усещането за западане на властта. Британското общество все повече се поляризирало; сравнителният просперитет на новата “предприемаческа култура” можел да се сравни със западането на градовете и тяхната отчаяна низша класа, със западането на стандартите в образованието и с младежката престъпност. Сцеплението в държавата също било разклатено: един първоначален устрем към национален сепаратизъм в Уелс и Шотландия през 70-те години бил спрян чрез референдум, който затвърдил статуквото. Но от 1969 г. истинската гражданска война в Северна Ирландия изисквала силно военно присъствие и довела до края на провинциапното самоуправление. Шотландският сепаратизъм се възродил като реакция срещу англоцентричната позиция на последователните консервативни правителства. Докато силната ръка на мисис Тачър оставила кормилото, съществувало широко убеждение, че британската демокрация е в криза.