Главната силна страна на Плана Шуман е в неговия апел за френско-германс-ко помирение. Той се появил в един критичен момент, когато федералната република се намирала на ръба на грандйозна икономическа експанзия, но все още била политически изолирана. Канцлерът Аденауер, роден на Рейн, прекарал целия си живот в сянката на френско-германските войни; и споделял либералния и демократичен ка-
толицизъм на Шуман. Перспективата за хармония между франция и Германия, осигурила източник на съгласие, на което никой не можел да се противопостави разумно. След като се завъртял веднъж, планът набрал инерция.
Европейският съюз за въглища и стомана (1951) бил първородното дете на Плана Шуман. Той бил предназначен да предотврати повторната поява на отделна военноин-дустриална база във всяка страна членка; а неговият пръв президент бил Жан Моне. Учредителният му договор, подписан през май 1951 г., събрал “Шестте” - Франция, Германия, Италия и Бенелюкс. Те се договорили да развиват свободна търговия на въглища и стомана, да съблюдават общите правила, направляващи производството и конкуренцията, и в случай на “манифестирана криза” да контролират цените и производството. Това било очевиден успех. Британия не участвала.
Военната нишка се сблъскала със сериозни препятствия. Планът Плевен (1950) прокарал модифицирана версия на военните клаузи от Плана Шуман; но той все още се сблъсквал с решителното отхвърляне от страна на Дьо Гол. Сложните преговори се проточили четири години. Британците не били в настроение да отслабват НАТО; французите се обявили против компромисната организация - Европейската общност за отбрана (EDC). Евентуален изход бил намерен в Западноевропейския съюз (1955), съвещателно тяло с няколко независими сили, което се появило тъкмо навреме, за да изпита хаоса на Суецката криза.
Месинската конференция от 1955 г. отбелязва момента, когато европейското движение се обърнало към икономическата интеграция като водещ елемент в неговата стратегия. Политическата нишка не постигнала прогрес; членовете решили, че една силна и успешна икономическа общност ще отвори най-сигурния път за преследване на техните дългосрочни политически цели. Те трябвало да се придържат към този курс повече от 30 години. Двата договора, подписани в Рим (25 март 1957), въплътили решимостта на Шестте да разширят успеха на Съюза във всички сектори на техния търговски и икономически живот. Те родили Европейската икономическа общност (ЕИО), известна иначе като Общия пазар, който бил създаден официално на 1 януари 1958 г., и също така на Еуратом. Главните цели били да се премахнат всички вътрешни мита, да се формулира обща външна търговска политика, да се хармонизират транспортът, земеделието и данъчното облагане, да се елиминират бариерите за свободната конкуренция и да се насърчи мобилността на капитала, трудовата сила и инициативата.
За да се преследват тези цели, били създадени четири нови организации: Съветът на министрите, който трябвало да контролира и да оторизира всички политически решения; подчинена Изпълнителна комисия в Брюксел с Постоянен секретариат и множество директорати за политика на предложения; Европейският съд за справедливост и Европейският парламент, заседаващ последователно в Страсбург и Люксембург. Начинанието още веднъж успяло. Вътрешните мита били премахнати през 1968 г. Общата земеделска политика (1962), благодарение на големите субсидии и въпреки протестите от страна на производителите, донесла стабилен живот на милиони фермери. Въвеждането на Стойностния добавен данък (VAT) през 1967 г. повишило важните доходи, които можели да бъдат използвани за разширяване на нарастващото богатство на Общността в лишените социални сектори и за изостаналите региони. Първият президент на Европейската комисия професор Валтер Халщайн (Западна Германия) ръководил нейната съдба от 1958 до 1967 г. Сред неговите наследници били
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1089
Рой Дженкинс (Великобритания) и от 1985 г. Жак Делор (Франция). Каквито и критики да са се отправяли към ЕИО - а такива имало много, - било показано демонстративно, че нейните членове станали много по-проспериращи от онези, които останали отвън. “Всеки, който не вярва в чудеса в европейските дела, отбелязал професор Халщайн, не е реалист”.
Европейската зона за свободна търговия (EFTA, 1958) била създадена като отговор на ЕИО от тъй наречената “Външна седморка”, водена от Британия, от страни, които не подписали Римския договор. Нейните интереси били ограничени до търговския сектор; а нейното дългосрочно бъдеще постоянно било помрачавано от вероятността за присъединяване към ЕИО. Тя играла важна роля до 1973 г., когато Британия и Дания напуснали EFTA, за да се присъединят към ЕИО.