Британското членство в европейското движение осигурило ябълката на раздора, който продължил много повече от 40 години. Британското правителство не участвало в Съюза за въглища и стомана през 1951 г. и напуснало преговорите, предшестващи Римския договор. Пречките били както психологически, така и практически. Тъй като не били изстрадали отрезвяващото унижение на националното поражение, много британци все още хранели илюзии за суверенитет и самодостатъчност. Те също така имали много силни ангажименти към Британската общност - включително и болезнения проблем за преференциите в рамките на Общността. В политическата сфера те давали приоритет на връзките със САЩ и на членството в НАТО. През 1961 и 1967 г. при Макмилън и Уилсън на два пъти подавали молба за членство в ЕИО само за да се срещнат с шокиращия отпор на ветото на Дьо Гол. През десетилетието преди Римския договор той се бил оттеглил и френската европейска политика била ръководена от по-меки политици. Но завръщането му във властта съвпаднало със създаването на ЕИО. Конфликтът бил неизбежен. Генералът все още негодувал срещу тъй нареченото предателство срещу френските интереси, първо от британците през войната, а после от лидерите на Четвъртата република. Той бил силен привърженик на “l’Europe des Patries”, “общност от национални държави”; и настоявал за онова, което схващал като суверенни права на франция. Резултатите проличали в двукратното му вето срещу влизането на Британия, а после в продължителната битка срещу Европейската комисия - “императорът срещу папата”, френските представители бойкотирали процедурите в Брюксел, докато не били принудени чрез Люксембургския компромис (1966) - споразумение, по което на членовете било позволено да не се съобразяват с правилата на Римския договор при важни гласувания по въпроси от върховно национално значение.
Първите две десетилетия на ЕИО били увенчани с множество важни финансови събития. Европейската монетарна система (EMS), която започнала през 1979 r., свързала валутите на държавите членки в рамката на механизма за обменния курс (ERM). Той бил замислен от своите автори като начален етап по дългия път към Европейски монетарен съюз (EMU). Появата на Европейската валутна единица (ECU) обещавала по-късни стъпки към единствена обща валута. Европейският социален фонд и Европейският фонд за развитие били предназначени да разпределят богатствата в области със социални и регионални лишения.
Икономическият успех на Общността осигурил стабилен поток от нови кандидати за членове. През 1973 r., при Едуард Хийт, Великобритания била приета при тре-
Европа
1090
ЕТ ДОШМа®
тия й опит заедно с Дания и Ирландия. Британският референдум (1975) потвърдил неизменността на британското членство. Шестте станали Девет. През 1981 г. приемането на Гърция превърнало Деветте в Десет. През 1986 г., след дълги преговори, били приети Испания и Португалия: Десетте станали Дванадесет. За пръв път Общността прегърнала три “развиващи се икономики” и в случая с Гърция - една източноевропейска страна без непосредствена граница с тях.
Но военната и политическата нишки на европейското единство изоставали. В началото на 80-те години Атлантическият договор бил реактивиран чрез твърдия дует Рейгьн-Тачър; и стойността на НАТО била подчертана заради противоречията за съветските и американските ракети. Политическата и международна роля на ЕИО била периферна. Нейните институции, които били предназначени за една малка общност от шест страни, все повече се напрягали от разширяващия се бизнес на Дванадесетте. С времето един от водещите европейци щял да нарече Общността “пораснал мъж, който все още ходи с бебешки дрехи”’9. Изглеждало, че има малко шансове ЕИО скоро да се откъсне от тясно икономическите си грижи.
Човек обаче може да си помисли, че създаването на Дванадесетте е родило нещо качествено ново. Европа била виждала много съюзи между богати и силни и много възгледи, базирани върху селективното членство на привилегирования “Запад”. Но сега, изглежда, се стигнало до момент, в който Европейската общност се променяла в доброволна асоциация на равни нации - богати и бедни, източни и западни, големи и малки. Главният критерий за влизането, освен да бъде европейска държава, бил този, че кандидатът трябва да е отхвърлил националистическите, империалистическите и тоталитарните традиции от миналото. Само времето може да покаже дали промяната е била постоянна.