Брежнев не може да не е забелязал как е бил построен СССР. Но той също така разбирал - за разлика от своите наследници, - че премахването на лъжите и насилието неизбежно ще срути сградата. И Брежнев държал твърдо. Онова, което неговите критици щели да обявят за “стагнация”, може да се възприеме като мира и стабилността, за което той и неговото поколение копнеели. Най-многото, което някой можел да направи, било да фиксира насилието и измамата до поносими пропорции. За разлика от Сталин, Брежнев не избивал милиони хора; за разлика от Хрушчов -не се впускал в “безмозъчни планове”; за разлика от Горбачов - не унищожил системата, която му била поверена.
Една от големите иронии на съдбата през епохата станала очевидна, когато двама последователни генерални секретари проявили симптоми на различни нелечими болести, които отлично символизирали съветското състояние. До края на 70-те години стабилността се плъзгала по инерция. Говорът на Брежнев станал неразчленен и движенията му се забавили до такава степен, че шегаджиите твърдели, че е труп, поддържан с животоподдържаща машина. Смъртта му превърнала инерцията в парализа, когато болните му наследници оспорвали противоречивите заслуги за реформата и бездействието. Юрий Андропов (1982-3), привърженик на реформата, починал от рак, преди самите реформи да успеят да започнат. Константин Черненко (1983-5), болен от емфизема, нямал намерение да започва нищо.
Съветската политическа диктатура, която достигнала своята зрелост след смъртта на Сталин, не съответствала на своя популярен имидж в чужбина. Тя била подкрепяна от най-голямата “тайна полиция” в света, от ГУЛАГ, от агресивна предварителна цензура, от огромен арсенал танкове и сили на сигурността. Но това не били главните инструменти на потисничеството: диктатурата разчитала преди всичко на двойните структури на партията-държава, тоест на гражданските органи на комунистическата партия и на техния контрол над паралелните държавни институции. (Виж Приложение III, стр. 1327.) Нямало клон от човешката дейност, който да не бил подчинен на съответния държавен отдел. Нямало клон от държавата, който да не бил управляван по заповеди от съответния партиен “комитет”. Каквото и да ставало, независимо да-
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1097
ли в най-висшите министерства, или в най-низшите местни ферми, фабрики или футболни клубове, можело да бъде законно само ако било организирано от държавата; а то можело да бъде организирано само ако бъдело одобрено от Партията.
Участта на отделния гражданин била ужасна. Тъй като държавният закон и държавните съдии били подчинени на универсалния принцип за партийния контрол, всичко, което Партията не харесвала, можело да бъде потиснато бързо и законно, без ефикасно право на обжалване. Тъй като всички човешки нужди били задоволявани от държавните монополи, всеки човек, който решавал да не се подчинява на партийните желания, можел на мига да бъде поставен в бедствено положение или, както гласи руският жаргон, да получи “вълчи билет”. Непокорните и техните семейства можели рутинно да бъдат лишени от жителство, от карти за снабдяване, от документи за самоличност и следователно от достъп до работа, жилище, образование и здравеопазване. След като партийната диктатура действала, не били нужни по-жестоки инструменти за потисничество освен срещу изключително смелите и находчиви дисиденти. Поне на теория просто нямало място за частна инициатива, индивидуална преценка или спонтанни социални действия. При нормални обстоятелства буквално било невъзможно да се организира стачка, да се образува частно сдружение или да се публикува неодобрена информация. Новините за народни вълнения, като в Новочеркаск през 1962 г., които довели до огромни кланета, можели да бъдат скривани в продължение на десетилетия.
Партийният контрол над държавните институции бил упражняван чрез сложна серия от закони, лостове, структури и психологически табуга. Единствената важна клауза от съветската конституция била онази, която провъзгласявала “ръководната роля” на Партията. Този прост механизъм декларирал, че всички други клаузи в конституцията и всички други съветски закони подлежат на интерпретация от Партията и нейните чиновници. По външните стандарти те изобщо не били закони. Партийният устав бил важен документ от конституцията. Номенклатурната система се грижела всяка служба, от държавното президентство до мястото в някой селсъвет, да бъде попълнена с хора, посочени от Партията. Всеки партиен комитет си запазвал правото да съставя списъци на постовете на своето ниво в държавната и партийната йерархия и на подходящи кандидати, които да ги попълват (включително и списък на одобрени от партията “непартийни членове”). В резултат от това партийните членове обикновено заемали един пост в партийния апарат и втори в някоя държавна институция. Номенклатурата на Централния комитет на партията осигурявала всички назначения в министерствата, във върховното командване на въоръжените сили и в КГБ.