Съветската култура била превърната в шизофренична от държавната цензура, която несъзнателно разделяла всички дейности на официална и неофициална сфера. Творците можели да изпълняват или да публикуват само ако били членове на някой от управляваните от Партията съюзи. Тяхната работа може да бъде категоризирана като досадно конформистка, окастрена или смело непокорна. Официалната култура била съсредоточена около принципите на тъй наречения социалистически реализъм, които били формулирани през 1934 г. и преформулирани през 1946 г. от Андрей Жда-нов. [Moldova] Този стил представял съветския живот в идеализирана, задължително радостна и особено лъжлива форма. През десетилетието след смъртта на Сталин били позволени някои важни отклонения. От една страна, Хрушчов позволил публику-
пт
ОМЗДЕГКЮМЗД
еатю т 1Един ден на Иван Денисович” от Александър Солженицын (1962) - мрачна картона на ГУШГ. От друга, подложил на безпощадна критика първата московска изложба на модерного изкуство, наричайки я “цаланици с магарешка опашка’. Размразяването скоро преминало в повторно замразяване. Шепа талантливи творци съхранили частица от своята независимост на ръба на толерантността; но повечето велики творби на епохата от “Доктор Живаго“ на Борис Пастернак (1957) или важните романи на Александър Зиновиев и Солженицын трябвало да бъдат издадени нелегално в чужбина. Много шедьоври не видели бял свят в продължение на 20-30 години.
Парадоксално, съветските репресии генерирали искрена жажда за независима висока култура, глад за духовни и естетически ценности, каквито повечето свободни страни не познавали. Безнравствеността на официалната политика генерирала свои собствени морални антитела. С времето най-решителната опозиция се калила в най-образованите кръгове на едно все по-образовано общество. (До 1979 г. 10% от съветските граждани имали висше образование.) “Независимо дали иска или не, казал веднъж Владимир Буковски, съветският гражданин е в състояние на постоянен вътрешен диалог с официалната пропаганда”22. Един от най-ранните бунтари бил Андрей Сахаров, баща на съветската водородна бомба; една от най-красноречивите била християнската поетеса и затворничка Ирина Ратушинская (род. 1954):
И тъжната приказка за Русия (Може би ние само сънуваме?)
Прави място за Машка Мишока и за нас, и за радиото,
Върху чистия лист, незапочнат още,
Откриващ тази дълга зима Върху утре23.
Религиозният живот в СССР бил сведен до минимум чрез систематични преследвания. Официално съветската държава била атеистична; религиозното обучение на децата представлявало криминално престъпление. Мюсюлманите в Татаристан били най-малко активни и най-малко притеснявани. Но Руската православна църква била окована. Нейното духовенство се състояло от държавни пенсионери, йерархията й била надзиравана от КГБ. Униатската църква в Украйна, забранена през 1946 г., оцеляла само в катакомбите. Римокатолическата църква оцеляла само в Литва, а духовенството й било почти унищожено от нападки и депортации. С времето много протестантски и фундаменталистки секти, особено баптистите и адвентистите, били представени добре. Юдаизмът бил преследван веднага щом проявил признаци на съживяване през 70-те години. Религиозният фактор не може да бъде надценяван в разлагането на съветския етос24.
Правени са много опити да се характеризират най-важните качества на съветския комунизъм. Много външни наблюдатели са наблягали върху бездната между теорията и практиката - че теорията била истинска, а практиката - погрешна. Но съществува и богата литература, която показва как интелигентните комунисти започнали да разбират, че самата теория е измамна. Ленинисткият, сталинисткият и постста-линисткият комунизъм винаги са възхвалявали Маркс и Енгелс. Но те са имали същата връзка с интелектуалния марксизъм, каквато “карго култове” от Южно море, които
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1103
боготворят американските президенти като богове, имат с американската демокрация. От най-ранен етап комунизмът не е имал никаква по-сериозна цел от тази да съхрани съществуването си. Неговата същност била лъжливостта25.
В най-важните аспекти осемте източноевропейски страни, които били включени в Съветския блок (но не и в Съветския съюз), следвали подобен модел на развитие като самия СССР. Полша, Унгария, Чехословакия, Източна Германия, Румъния, България, Югославия и Албания преминали през фази, характерни за сталинизацията (след 1948) и десталинизацията (в различни моменти след 1953). Повечето от тях по-късно били подчинени на “нормализацията”, тоест на повторното налагане на брежневските норми след епизод на открито неподчинение. Повечето от тях били членки на военния “съюз” на СССР - Варшавския договор, или паралелната икономическа организация на СССР - СИВ. Всички били управлявани от комунистически диктатури, научили занаята си под съветско настойничество, които оправдавали съществуването си със същата ленинистка идеология и които, с две изключения, останали верни на Москва.