Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ) бил основан на 8 януари 1949 г. в Москва, където останал неговият Секретариат. Към членовете основатели се присъединили Албания (1949), ГДР (1950), Монголия (1962) и Куба (1972). На този етап неговата основна функция била да подпомага на теория и на практика “строителството на социализма” чрез съветски методи.
Остава открит въпросът, доколко народните демокрации са били формално интегрирани в съветските структури. Но е малко вероятно тяхната зависимост да им е оставяла някаква възможност. Основните нишки трябва да се открият в неподражаемите механизми на вътрешен партиен контрол във всяка от страните. Ако “социалистически интернационализъм” означава нещо, то е, че КПСС можела да контролира
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1105
делата на братските партии, които на свой ред контролирали републиките, за които отговаряли. Международният отдел на Централния секретариат на КПСС бил специално натоварен с тази изключително важна задача; и всяко от неговите “бюра” било натоварено да наблюдава вътрешните дела в съответната страна. По неговите канали всички водещи постове в братските партии можели да бъдат подчинени на номенклатурната система на “висшите органи” в Москва; а съветски агенти можели да бъдат поставяни на всякакви ключови постове в целия блок. В резултат от това съветското Политбюро можело да назначава всички останали политбюра. КГБ можело да ръководи всички комунистически секретни служби, а Главполит - всички Генерални щабове на новосъздадените народни армии. В продължение на няколко години след 1945 г. Сталин не желаел неговите васали да имат свои големи въоръжени сили; и експанзията не започнала до 1948 г. Съветските военни съветници упражнявали такъв директен контрол, че нуждата от създаване на военен съюз, който да отговоря на НАТО, изобщо не съществувала.
Най-очевидният знак за налагането на сталинизма се виждал в серията от чистки и показни процеси, която поразила ръководните елити на братските партии след юни 1948 г. Сталин прекарал източноевропейските другари през същата “месомелачка”, която използвал някога в КПСС. Във Варшава учредителният конгрес на ПСРП през декември 1948 станал свидетел на унизителната самокритика на Владислав Гомулка преди обвиненията в “национално предателство”. В София Трайчо Костов, заместник министър-председател, бил съден и екзекутиран по обвинения в титовизъм. В Тирана Кочи Джодже бил осъден на смърт за измислен заговор да предаде Албания на Югославия. В Будапеща външният министър Пасло Раик бил съден и екзекутиран. В Прага след години на очерняне и пробни процеси пръстът на обвинителя бил насочен директно срещу генералния секретар Рудолф Слански. На процеса на Слански през ноември 1952 г., в който 11 от всичките 14 обвиняеми били евреи, обвиненията в ционизъм били добавени към по-обичайните обвинения в титовизъм, троцкизъм, антисъветизъм и шпионаж.
През втората, постсталинистката фаза (1953-68), съветските сателити си проправили път към един етап, който е получил названията “национален комунизъм” или “поли-центризъм”. Всяка от братските партии трябвало да претендира за правото да фиксира свой отделен “път към социализма”. КПСС си запазила правото да се намесва със сила, ако достиженията на социализма са в опасност. “Постиженията на социализма” била кодова фраза за комунистическата монополна власт и за лоялността към Кремъл.
В климата на несигурност, породен от вътрешните борби в московското колективно ръководство, по-смелите елементи взели нещата в свои ръце. На 17 юни 1953 г. работниците в Източен Берлин излезли на демонстрация, която заплашвала да се превърне в открит бунт. Те били разбити безмилостно от съветските танкове. Подобни вълнения станали и в Пилзен в Чехословакия. Народният протест все още бил зад предела на поносимостта. В Полша партията тихо изоставила някои от ключовите политики. Насилствената колективизация била прекратена; омразното, управлявано от Съветите, Министерство на сигурността било заменено с друго; затворените партийни лидери и главата на църквата били освободени. Един комунистически поет полу-