Призори на 21 август 1968 г. половин милион войници, събрани от целия Варшавски пакт с изключение на Румъния, се излели обратно в Чехословакия без никакво предупреждение - поляци заедно със сивите източногермански униформи от север, унгарци и българи - от юг, съветски дивизии през Полша и Украйна от изток. Изненадата и плътността на нашествието били съкрушителни; съпротивата била минимална. Дубчек бил откаран със самолет в Русия, окован с белезници; реформите били стопирани. Границите на Чехословакия задълго били охранявани от Варшавския пакт. След време Дубчек бил заменен с Густав Хусак, комунист от старата гвардия, който, като Гомулка и Кадар, запазил вярата си въпреки горчивите лични спомени от времената на сталинизма. Когато всичко приключило, Брежнев обявил съветската позиция на среща на върха между лидерите на блока, свикана през ноември 1968 г. във Варшава. Брежневската доктрина декларирала с най-ясни термини, че Москва е задължена от своя социалистически дълг да се намесва със сила, да защити “социалистическите придобивки” на своите съюзници. Източен Берлин (1953), Будапеща (1956) и Прага (1968) били различните страни на една и съща монета. Нямало фундаментален прогрес. Членовете на Съветския блок не били суверенни държави.
Инвазията в Чехословакия била далеч не чак толкова брутална, колкото потушаването на Унгарското въстание. Но тя се развила пред телевизионните екрани на целия свят; и въздействието й върху световното обществено мнение било огромно. Тя била осъдена от няколко комунистически партии. Югославия я нарекла “незаконна окупация”, Румъния - “скандално нарушаване на националния суверенитет”. Тя обещавала безкрайна ледникова епоха в Европа. Малко хора, които са го чули, ще забравят дрезгавия глас от последното свободно излъчване на Радио Прага: “Моля ви, не забравяйте Чехословакия, когато ние вече не сме в новините”.
В третата, Брежневската епоха (1968-85), Съветският блок видял как нормите, наложени от Брежневската доктрина, били предизвиквани постоянно от нарастващата вълна на интелектуален, социален и накрая на политически протест. Всички властови лостове били в ръцете на комунистическите властници; така че опозицията трябвало да намери нови, ненасилствени канали. Главният пример за “нормализацията” била Чехословакия. Главният призив за борба дошъл от Полша.
Чехословашката нормализация действително била жалък спектакъл. Хусак използвал и най-дребните тиранични социални контролни лостове на партията, за да унищожи душата на Пражката пролет. Нямало разстрели и показни процеси, но отчаянието на младия студент Ян Палах, който се самозапалил на Вацлавския площад, уловило точно националното настроение.
Бившите министри и академици били изпратени да работят физическа работа - Дубчек работил като горски инспектор. Полицейският тормоз бил всеобщ. Прага, най-красивият град в Европа, бил също така и най-потиснатият. Минало цяло десети-
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1111
летие, преди една самотна група дисиденти, събрани около драматурга Вацпав Ха-вел, да се подпишат под “Харта 77” - декларация за човешките права.
Разделението било централна черта на Съветския блок в по-късните му етапи. Въпреки продължаващата на думи вярност към “социалистическия интернационализъм”, той бил разделен на няколко херметически затворени отделения. Националният комунизъм насърчавал условия, в които всяка страна, макар и тясно свързана с Москва, била ефективно изолирана от другите. Кордонът, разделящ Полша от Литва или Украйна, или след 1968 г., от Чехословакия, бил точно толкова строг, колкото и самата Желязна завеса. Арестът на Taternicy-група спортисти дисиденти, преминаващи снежните хребети на Татрите, натоварени със забранена литература - илюстрира добре състоянието на нещата. Източноевропейците често били подобре запознати с живота в Западна Европа и САЩ, отколкото с живота на непосредствените си съседи.
Полската народна република (ПНР) представя универсален брой особености. Тя била най-големият от съветските сателити, с армия по-голяма от тази на Великобритания. Както структурно, така и психологически тя била най-малко съветизирана. Полското селячество се съпротивлявало успешно на колективизацията; полската адвокатура се съпротивлявала срещу комунистическия монопол; полската интелигенция до голяма степен избягвала марксизма. Псевдоплурализмът във фронта за национално единство позволявал незначителна непартийна политика. И най-важното, Римокатолическата църква под ръководството на своя внушителен глава Стефан, кардинал Вишински (1901-81), никога не се подчинила, както навсякъде другаде, на политическия контрол. Според съглашение от декември 1956 г. църковната йерархия получила пъл-на автономия, стига да не отхвърля открито партийното управление. Изчисленията на партийните социолози предполагали, че бързата модернизация, която превръщала Полша в индустриална сила, бързо ще подкопае основите на религията. В действителност именно Църквата си запазила верността на новия пролетариат, който на свой ред щял да подкопае основите на партията.