Берлинската криза от 1961 г. се подготвяла от години. Бежанският поток от изток на запад набирал скорост. Само през последната седмица от юли 1961 г. границата била прекосена от десет хиляди души. Кремъл постоянно заплашвал, че ще под-
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1117
пише едностранен договор с ГДР и че ще анулира правата на четирите окупационни зони. Съветите притежавали зашеметяващо местно военно превъзходство. Но Западът не направил нищо. Тогава на 13 август 1961 г. била построена Стената. Младият президент Кенеди бил поставен пред изпитание както никога преди това. Дискретно облекчен, че Стената намалява евентуалните възможности за втора Берлинска блокада, той не реагирал с военни сили; вместо това изнесъл пропагандистко шоу. Застанал до Стената, той изкрещял предизвикателно с неподражаемия си провлачен бостънски акцент: “Ich bin ein Berliner”*.
Кубинската криза от следващия октомври довела Студената война до ръба на пропастта. Кенеди бил излязъл от Берлинската криза и от по-ранната си среща с Хрушчов във Виена, убеден в провала си да впечатли Москва с американската решителност. Следващия път трябвало да даде доказателство за твърдост. Той увеличил ангажиментите на САЩ към Южен Виетнам. Когато въздушните снимки разкрили наличието на съветски ракети в кубински силоз само на 90 мили от бреговете на Флорида, Кенеди решил, че Кремъл трябва да бъде принуден да отстъпи. Единственият въпрос бил как. Вашингтон отхвърлил хирургическия въздушен удар и решил да постави Куба под карантина. В продължение на седмица светът затаил дъх; после съветските ракети били изтеглени. САЩ се задължили да изтеглят своите ракети от Турция и да се въздържат от нашествие в Куба29.
Преговорите за разоръжаване се провлачили с десетилетия. Женевското предложение се провалило заради съветския отказ да позволи инспекции. Московското споразумение от 1963 г. забранило ядрените опити в атмосферата, но чак след огромните вреди, които били нанесени на глобалната околна среда. Договорът за неразпространението на ядрените оръжия от 1968 г. бил предназначен да поддържа монопола на петте съществуващи ядрени сили и, по-точно, да изключи Китай. Той се провалил по всички пунктове и не послужил за друго освен за временна спирачка. Първият кръг от Преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия (SALT I) достигнал до промеждутъчно сключване през 1972 г. след четири години. Преговорите SALT II се влачили, докато не били блокирани от американския Конгрес през 1980 г. Следващият етап от опита за договаряне на абсолютно съкращаване на ядрените арсенали, като противоположност на ограничаването на скоростта им на нарастване, продължил от средата на 70-те години нататък. Преговорите за взаимно балансирано намаляване на силите (MBFR), засягащи конвенционалните оръжия, били водени във Виена в продължение на петнадесет години. Преговорите за намаляване на стратегическите оръжия (START), засягащи ядрените оръжия, били водени в Мадрид от 1982 г. Тридесет години на междуправителствени разговори се оказали точно толкова безплодни, колкото и серията от популярни кампании срещу ядрените оръжия, които привлекли значителна подкрепа на запад в началото на 60-те години и отново в началото на 80-те.
Директната европейска намеса в дипломацията на Студената Война неизбежно заема второто място след основната конфронтация между САЩ и СССР. Но тя постепенно се налагала след средата на 50-те години. През 1957 г., със съветско съгласие,
* Което означава “Аз съм поничка”. Трябвало е да каже: “Ich bin Berliner” - Б. a.
Полша представила в ООН Плана Рапацки за зона, свободна от ядрени оръжия в Централна Европа, а през 1960 г. и Плана Гомулка за ядрено замразяване в същата област. Не последвало нищо особено. През 1965 г. полските католически епископи публикували открито писмо до своите колеги в Германия, заявявайки своята готовност “да простят и да бъдат простени”. Тази смела инициатива, порицана като предателс-ка от комунистическите правителства, посочила ясно пътя напред през моралната мъгла на страха и омразата.
Съветската политика в Източна Европа залагала твърдо върху трупа на Германия, а комунистическата пропаганда полагала огромни усилия да запази жива военновременната германофобия. Пронизителният глас на прогонените в Западна Германия имал значителна тежест за християндемократическите правителства; а неуредената съдба на техните източни родни земи служела само за подклаждане на страстите. Преобладаващият политически климат започнал да се топи едва в края на 60-те години, предимно чрез добрите служби на германските църкви, които подготвили пътя за Ostpolitik на канцлера Вили Бранд.