Във формален смисъл Единният европейски акт може да се възприеме като изчерпващ се със съдържанието на текста си - сложна програма за пълно премахване на търговските бариери и за мобилност в рамките на ЕИО. Както били представени през 1985 г. и приети от страните членки през 1986 г., неговите 282 глави излагали дълъг списък от еднообразни мерки, които довели до един-единствен обединен пазар за 320 милиона клиенти до края на 1992 г. Той предвидил премахването на вътрешните граници, свободната бизнесконкуренция, стандартизацията при защита на потребителя, изравняването на жизнените стандарти, взаимното признаване на професионалната квалификация, хармонизацията на ДДС и на другите индиректни данъци и унифицирани стандарти за телевизия, радиоразпръскване и телекомуникации. Член 148 въвел принципа за квалифицирано мнозинство при гласуване в Съвета на министрите. Гласовете на членовете трябвало да бъдат измервани в съотношение: Западна Германия, франция, Италия и Великобритания (по 10), Испания (8), Белгия, Холандия, Гърция, Португалия (по 5), Дания и Ирландия (по 3) и Люксембург (2). Изисквало се квалифицирано мнозинство 54 от 72 гласа или 75%.
Обаче не било трудно да се предвиди, че Единният европейски акт можел да бъде използван като троянски кон за по-изчерпателни планове. След като бил превърнат в действителност, единният пазар не можел да бъде жизнеспособен без премахването на други бариери. И точно това станало; получила се верижна реакция от
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1123
изисквания за по-нататьшна финансова, политическа, юридическа и социална интеграция. След две десетилетия на много скромен напредък темпото на ЕИО се ускорявало: ключовата дума в Брюксел била “ça bouge” (тя се движи). През 1987 г., като знак за новото време, Общността официално приела флага на Съвета на Европа. Дванадесетте златни звезди на тъмносин фон вече не символизирали звездните идеали от Страсбург. Сега те символизирали дванадесетте държави членки в един разширяващ се кръг на съвършеното единство.
Европейската комисия издавала нарастващ поток от директиви. Взети поотделно, тези директиви често изглеждали незначителни. Една от тях, отнасяща се за задължителните размери на европейския презерватив (чиято големина италианското правителство очевидно се опитвало да намали), не била единственият предмет за подигравки. Взети заедно, те образували лавина, движеща се в последователна посока. След като Съветът приел свободното движение на капитала, през юни 1988 г. Комисията издала директива за съживяване на процеса за Икономически и Валутен съюз.
Когато намеренията на Комисията станали очевидни, нейните критици натиснали копчето за тревога. МаргаретТачър приела “Проект 1992” с неохота. В реч пред Европейската колегия в Брюж на 20 септември 1988 г. тя страстно атакувала перспективата за една “Европейска супердържава” и за “идентично щампована европейска личност”. В друг случай нейните резки протести “Не! Не! Не!” напомнили за изпълненията на Дьо Гол отпреди 20 години. Тя си спечелила симпатиите както на “малките англичани”, така и на консервативните американци, които се страхували от растежа на антиамериканската “Крепост Европа”. Но преценила погрешно настроенията в своята собствена партия, която я отстранила с “Кабинетен преврат” през ноември 1990 г.
В този момент течението, изглежда, се обръщало бързо в полза на Комисията. Дезинтеграцията на Съветския блок трансформирала политическия и икономическия пейзаж. Обединението на Германия довело до безпокойство (не по-малко и в самата Германия) за непропорционалното влияние на Германия. Без обща политика съществувала опасност Европа като цяло да започне да се носи по течението.
В този климат една друга вълна от инициативи се понесла към Комисията. Белгийският меморандум от март 1990 г. изложил четирите цели за Субординация, Демокрация, Ефикасност и Съгласуваност. Месец по-късно едно френско-германско писмо повдигнало въпросите за обща политика по отношение на външните работи, сигурността, правосъдието и полицията. През тази година на Мадридското съвещание Делор говорил за “ембрионално европейско правителство” в рамките на идващите пет години. По-нататъшното разширяване на Общността и засилването както на Европейския парламент, така и на европейската сигурност се развивали по план. Плановете за разширяване били насочени към няколко категории нови членове. До 1991 г. Общността предлагала останалите страни от EFTA да бъдат допуснати до Общия пазар (макар и не до пълноправно членство), да се гарантира асоцииран статус на три посткомунистически държави и за три години да се финализира приемането на Австрия, Швеция, Финландия и Норвегия. Висящи били молбите за пълно членство или за асоцииран статус на няколко извъневропейски държави като Турция и Израел. Имало вероятност Дванадесетте да станат Двайсетте или дори Трийсетте.