Една от причините, поради които държавите членки приветствали инициативата на Комисията, се крие в тяхното разбиране на принципа за субординацията. Този Принцип, зает от практиките на католическото канонично право, гласи, че централни-
1124
DMSA ET INDMSA
те органи на Общността трябва да се занимават само с най-важните области от политиката, оставяйки всичко друго на “субординираните нива на управление”. Националните правителства пламенно настоявали всичко друго да бъде оставено на тях. Но субординацията, ако смисълът й се разшири, можела също така да се използва, за да свърже Брюксел с регионалните и местните власти и да заобиколи националните нива на управление. Появила се спешна необходимост от дефиниции.
По-строгите защитници на политическия съюз не пазели в тайна своето неодобрение към националната държава. Освен всичките й исторически грехове, сега национапната държава се възприемала като “прекалено малка, за да се справи с големите проблеми, и прекалено голяма, за да се справи с малките”. Имало известно основание за страх, че Общността ще се превърне, като ООН, в клуб от правителства. Определено било аргументирано да се твърди, че европейската демокрация не може да прогресира, докато Парламентът на Общността не се издигне над отделните национални събрания на държавите членки.
Именно в този контекст на преден план излезли дебатите за европейските “региони”. Всяко засилване на централните органи на Общността автоматично насърчавало центробежни тенденции в рамките на държавите членки. Възходът на Брюксел бил свързан с възхода на Единбург, Милано, Барселона и на Антверпен. Регионалните интереси можели да бъдат определени както във, така и между държавите членки. В децентрализираната федерална република Германия например правителствата на Länder се радвали на голяма степен на автономия, франция също, някога бастион на централизма, напоследък засилила правата на своите 22 региона. (Във Великобритания, напротив, където “делегирането на властта” от регионите срещало рязък отпор и местното управление било омаловажавано, преобладавала противоположната тенденция.) Концепцията за “Еврорегионите” послужила като мост, който трябвало да покрие бездната между Общността и нейните източни съседи. Италия повдигнала въпроса за създаване на “Пентагонале” от пет страни в зоната на Адриатика; Германия, Полша и Скандинавските страни обсъждали възможността за бъдещи региони на сътрудничество от двете страни на Балтика.
Политическата несигурност засилила центробежните напрежения вътре в страните членки. Дългогодишното недоволство на каталонците и баските в Испания било контролирано, но не напълно успокоено. Ломбардската лига в Италия се възродила с цел “освобождаване” на Севера от бремето на Mezzogiorno. Шотландските националисти във Великобритания надигали глава: една независима Шотландия не представлявала толкова голяма опасност в Европейската общност, колкото извън нея.
На практика обаче за всичко трябвало да се води борба. Общността все още дебатирала дали трябва да бъде разширена географски, преди да се “задълбочи” конституционно. Делор предпочитал формулата “Първо се задълбочавай, по-късно се разширявай”. Неговите критици смятали това за измама, целяща запазването на Общността малка, западна и контролирана от Комисията. Дори да е така, до времето на срещата на лидерите на Дванадесетте в Маастрихт в Лимбург през декември 1991 г. инерцията продължавала да набира скорост. Комисията се подготвяла да представи солиден Договор за европейско единство, предназначен да коригира и да разшири Договора от Рим. 61 351 -а думи на този текст трябвало да отбележат “нов етап в процеса на европейската интеграция”. Той очертавал пътеките към “икономически и мо-
ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1125
нетарен съюз”, “единна и стабилна валута”, “общо гражданство” и “обща външна политика и политика по сигурността”32. Но не казвал нищо за разширението, нищо за трансформацията на Европа като цяло. Заченат в една Комисия, все още ангажирана с чисто западни проблеми, Маастрихт по никакъв начин не подготвил Европа за лавината, която щяла да връхлети другата част от континента.