ЕВРОПА РАЗДЕЛЕНА И НЕДЕЛИМА
1129
ство се почувствало задължено да препотвърди своята обвързаност с европейската интеграция. “В един символичен акт с огромно значение, същият член 23 от Основния закон, по който бе достигнато германското обединение, бе коригиран… така че Федералната република, вместо да бъде отворена “за другите части на Германия”, сега се обвързва с “осъществяването на идеята за обединена Европа”37.
Декомунизацията се оказала деликатен проблем във всички посткомунистически страни. Съществуващите закони, макар и нелегитимни, не можели да бъдат изоставени напълно. Комунистическата номенклатура, която сега декларирала безсмъртна привързаност към демокрацията, не можела да бъде уволнена en masse. Бившите тайни полицаи не можели да бъдат демаскирани лесно. Германия била разтърсена от изобличаването на хиляди и хиляди информатори на Щази; Полша отново открила разследванията за политическите убийства; новият режим в Румъния в действителност се противопоставял на декомунизацията. Единствено Чехословакия прокарала своя Lustracni zakon, или “Закон за лустрацията”, който се опитвал да отстрани корумпираните и престъпните чиновници.
Наследството от икономиката по съветски модел било ужасно. Въпреки първоначалния успех, като валутната реформа и укротяването на хиперинфлацията по полския План Балцерович (1990-1), станало болезнено ясно, че не може да се приложи лечение за една нощ. Всички бивши членки на блока се изправили пред десетилетия на болезнена реорганизация по пътя към жизнеспособна пазарна икономика33. Междувременно техните проблеми щели да бъдат използвани, за да могат страните да бъдат изключени от Европейската общност.
Навсякъде социалните отношения били породени от упорстващия комунизъм. Зараждащите се граждански общества не можели да смогнат да запълнят бездната. Политическата апатия била висока; дребните скандали били вездесъщи; остатъчната симпатия към комунизма като буфер срещу безработицата и изненадите била по-голяма, отколкото мнозина очаквали. Десетилетията “под водата” научили масите да не вярват на никакви обещания и да очакват най-лошото. Циничната идея, че някой губи, ако друг печели, била неизличима. Никой не можел да се досети за размерите на опустошението.
фактът, че комунизмът умрял без битка, не облекчил болката, която оставил след себе си; нямало катарзис. Един участник се оплакал от “невъзможността за внезапен проблясък на разбиране, на Богоявление в мирно време”. Друг отбелязал: “Щастлив съм, че доживях да видя края на това бедствие; но искам да умра преди началото на следващото“39.
Вторият етап от лавината, в Съветския съюз, започнал да се спуска през 1991 г. Икономическата реформа не постигнала забележим прогрес; материалните условия се влошавали. През зимата Горбачов бил привлечен по-близо до апарата на комунистическата партия. Няколко от неговите колеги се оттеглили в знак на протест срещу надвисналата опасност от ново налагане на диктатура. Нещо по-зловещо, националните републики се готвели да последват примера на Балтийските държави, където националните и съветските власти управлявали паралелно. В самата Москва градският съвет избрал демократичен кмет, докато правителството на РСФСР избрало демократичен президент - Борис Елцин. Той започнал да дистанцира Русия от Горбачовия съветски Кремъл. Армения и Азербайджан водели война за Нагорни Карабах. В Грузия,
1130
РМЗДЬ! 1Миш|КА
където Горбачов по-рано санкционирал използването на насилие, причинило смърт, бунтът срещу Москва бил финализиран. Във Вилнюс, където съветските войски също убили цивилни граждани, литовският парламент загубил надежда поради липсата на външна подкрепа. Кремъл се опитвал да замени СССР с един по-свободен съюз от суверенни републики. Новият съюзен договор трябвало да бъде подписан на 20 август.
Неуспешният Московски преврат от 19-22 август 1991 г. бил задействан, за да спре Съюзния договор и по този начин да съхрани остатъчната власт на КПСС. Той ускорил бедствието, което трябвало да предотврати. Заговорниците в никой случай не били “хардлайнери”: те били предани на ограничената форма на перестройката, за която имали основателни причини да смятат, че е предпочитана и от Горбачов. Действително те искрено вярвали, че самият той ще приеме действията им. В резултат от това не взели нито една от предпазните мерки, които вземат компетентните превратаджии. Всъщност това изобщо не било истински преврат; това била последна конвулсия на опашката на умиращия динозавър. В неделя, 19 август, седем нервни апаратчици се появили в редица по съветската телевизия и обявили образуването на техния комитет по извънредното положение. Партията и медиите им се подчинили. Превратаджиите избрали моментът им за действие да съвпадне с последния ден от ваканцията на Горбачов в Крим. Когато той отказал да преговаря с техния пратеник, нямали какво друго да предложат. Елцин, който не бил арестуван, се покачил върху един танк пред Руския парламент и започнал да внушава непокорство. Не били предприети никакви стъпки да бъдат разпръснати неговите поддръжници; танковете по улиците нямали амуниции и заповеди. След три дни заговорниците просто се качили в своите лимузини и заминали. Опитът за преврат показал без съмнение, че системата е мъртва. Съветските комунисти все още контролирали най-големия на света апарат за сигурност; но не можели да го накарат да изпълни и най-простите операции.