Но ако ароматичните подправки образували връзката с Небесата, бобовите растения били връзката с Хадес*. Баклата, чиито неразклонени издънки безжалостно и грубо си проправяли път към слънчевата светлина, се възприемала като “стълби за човешките души”, преселващи се от Подземното царство. Подобни табута били наложени върху консумацията на благородни меса, особено на говеждо. Някои същества като свинята и козата, които постоянно ровят и вредят на природата, били осъдени като вредни и следователно позволени за ядене. Други, като овцете, които дават вълна, и “работният вол”, най-верният другар на човека, били преценени като полезни и следователно непозволени за ядене. Можело да се ядат плешки от неблагородно месо, ако било необходимо, но жизненоважните органи като сърцето и мозъкът били забранени. Според Аристоксенус от Тарент получената в резултат на това диета се състояла от maza (ечемично брашно), вино, плодове, дива слез и асфодел, artos (бял хляб), сурови и готвени зеленчуци, силни подправки и при специални случаи прасенце-сукалче и яре. Веднъж на един вол, спасен от Питагор от поле с боб, била дадена пожизнена пенсия от ечемично брашно и в местния храм на Тера.
Още по-прословута била историята с един ученик на Питагор, Емпедокъл от Акра-га, който спечелил надбягването с каляски в Олимпия през 496 г. пр. Хр. и отказал да принесе обичайната жертва - печен вол. Вместо това той изгорил образа на вол, направен от масло и ароматични подправки, поздравявайки боговете насред надигащия се облак от тамян и смирна. Питагорейците вярвали, че тази диета е най-същественият клон от етиката. “Докато хората колят животни, казвал учителят, те няма да престанат да се избиват един друг.“1 |KONOPinTE|
I Подземното царство - Б. пр.
132
HELLAS
щастие. Култът към Зевс, който бил съсредоточен в Олимпия, домакин на Олимпийс- ] ките игри, бил универсален, както и комбинацията от благочестие и състезателен дух. Широко разпространеният култ към Аполон, бога на светлината, бил съсредоточен в родното му място, на остров Делос и в Делфи. Мистериите на Деметра, богиня на Зе-s мята, и още по-възторжените Мистерии на Дионисий, бог на виното, се развили, про-излизайки от древните ритуали за плодородие. Култът към Орфей, певеца, който прес- ! ледвал мъртвата си любов Евридика през подземния свят, довел до вярата в живота и в пречистването на душите. Орфизмът, който продължил от VII век до римски вре- ] мена, вдъхновил безкрайни поетически коментари от Платон и Виргилий нататък:
Nur wer die Leier schon hob auch unter Schatten, darf das unendliche Lob ahnend erstatten.
Nur wer mit Toten vom Mohn aß, von dem ihren wird nicht den leisesten Ton wieder verlieren.
Mag auch die Spireglung im Teich oft uns verschwimmen:
Wisse das Bild.
Erst in dem Doppelbereich werden die Stimmen ewig und mild.
(Само той, който е издигнал лира даже сред сенките, може да раздава безкрайна ела-I ва. Само той, който от техния мак заедно с Мъртвите няма да изгуби даже и най-не- ! уловимата нота. Макар че отражението в езерото често може да се разтваря пред нас - Запомни образа! Само в двойното царство гласовете ще бъдат вечни и нежни8.)
Всички тези култове, както и елинистичните култове към Митра и Изида, все още циркулирали с пълна сила, когато се появило християнството, в периода след 200-ата Олимпиада. (Виж Глава III.) [omphalos]
Гръцката философия, или “любов към мъдростта”, израснала, противопоставяйки се на конвенционалните религиозни становища. Сократ (469-399 г. пр. Хр.), син на зидар, бил осъден в Атина да пие бучиниш заради това, че “въвел странни богове” и “развращавал младежта”. Но методът на Сократ да задава проницателни въпроси, за да провери постулатите, които лежат в основата на знанието, осигурил базата за цялата по-нататьшна рационална мисъл. Той бил използван от Сократ, за да предизвика онова, което той възприемал като повърхностни аргументи на ранните софисти или “мъдреци”. Неговото мото било “Един неизследван живот не си струва да се жи-
ДРЕВНА ГЪРЦИЯ
133
вее”. Според неговия ученик Платон Сократ казал: “Аз знам, че нищо не знам.” Това било отличен старт на епистемологията*.
Платон (около 429-347 г. пр. Хр.) и ученикът му Аристотел (384-322 г. пр. Хр.) положили основите на повечето от клоновете на умозрителната и естествената философия. Академията, или “Горичката”, на Платон и Лицеят на Аристотел, известен и като Аристотелевска школа, били Оксфорд и Кембридж (или Харвард и Йейл) на древния свят. Имайки предвид тях, авторът е казал: “Наследството от гърците в западната философия е самата западна философия”9. От двамата Платон бил идеалистът, създал първите въображаеми утопии, фундаментални теории за формите и за безсмъртието, въздействаща космогония, всеобхватна критика на познанието и прочут анализ на любовта. Нищо в интелектуалната история не е посилно от метафората на Платон за пещерата, която внушава, че ние можем да възприемаме света само индиректно, виждайки реалността само посредством осветените от огъня нейни сенки върху стената. Противоположно на него, Аристотел бил “практикът на вдъхновения здрав разум”, систематизаторът. Неговите енциклопедични трудове обхващат метафизиката и етиката и стигат до политиката, литературната критика, логиката, физиката, биологията и астрономията.