Древногръцката музика била построена върху “тоналности”. Музикалната тоналност, като гамата, е фиксирана последователност от ноти, чиито интервали осигуряват основата за мелодичната измислица. Гърците били запознати с шест от тях; а питагорейските математици правилно изчислили честотите, които лежат в основата на техните съставни тонове, полутонове и четвъртинки. Системата на тоналностите обаче не оперира съвсем по същия начин, както по-късната система на ключовете и гамите. Промяната в тоналността променя конфигурацията на интервалите в мелодичната редица, докато промяната на ключа променя само височината на тона.
През VI век св. Амброзий подбрал четири тъй наречени “автентични тоналности” за черковна употреба, към които Григорий Велики прибавил още четири тъй наречени “пла-гални тоналности”, създавайки общо осем “църковни тоналности”. Те оформили основата на грегорианското църковно пеене [CANTUS]. През XVI век швейцарският монах Анри от Гларус (Глареанус) съставил пълна таблица от дванадесет тоналности, давайки им объркващи серии от имена, които, с едно изключение, не съвпадат с древните оригинали:
№ Глареанус Гръцко име Обхват Финал Доминанта
I Дорийска Фригийска D-D D А
II Хиподорийска А-А D F
III Фригийска Дорийска Е-Е Е С
IV Хипофригийска В-В Е А
V Лидийска Синтонолидийска F-F F С
VI Хиполидийска С-С F А
VII Миксолидийска Йонийска G-G G D
VIII Хипомиксолидийска D-D G С
IX Еолийска Еолийска А-А А Е
X Хипоеолийска Е-Е А G
XI Йонийска Лидийска С-С С С
XII Хипойонийска G-G С Е1
При развитието на модерната хармония повечето древни тоналности се оказаха из-
лишни. Но две от тях, XI и IX, Лидийската и Еолийската, оцеляха. Известни от XVII век нататък като мажорни и минорни варианти на дванадесетключовите гами, те дават настроенията близнаци, “радостното” и “скръбното”, в една мелодична система, върху която е базирана по-голямата част от европейската “класическа музика”.* Заедно с такта и хармонията те образуват един от трите основни граматически елемента в музикалния език, които отделят Европа от нейните азиатски и африкански съседи.
При условие че Европа никога не е овладявала универсален говорим език, т. е. обща вербална пш$1ке, европейският музикален говор, неговата невербална пишке, трябва да се възприеме като най-дългата и най-силна нишка на общата европейска култура. Разбира се, след като се простира от Испания до Русия, но не и до Индия или до ислямския свят, човек се изкушава да предположи, че това е единственият посредник в паневропейската комуникация.
* Игра на думи - на английски “с1ая!саГ означава както класически, така и античен - Б. пр.
ДРЕВНА ГЪРЦИЯ
141
озни мотиви, гръцките художници обръщали специално внимание на човешкото тяло, опитвайки се, както настоява Сократ, “да представят делата на душата”, като наблюдават ефекта от вътрешните чувства на хората върху тялото в действие. Двете най-прочути статуи на фидий (около 490-415 г. пр. Хр.) са познати само от по-късните им копия; но фризовете от Партенона, за които се твърди, че уж били спасени от лорд Епгин, говорят сами за себе си. [loot] Век по-късно Праксител (достигнал разцвета си около 350 г. пр. Хр.), скулптор с почти неземна лекота и грация, не извадил по-голям късмет от фидий за оцеляването на неговите шедьоври, макар че Хермес от Олимпия и Афродита от Арл свидетелстват за таланта му. Те заедно с фигурите от по-късния период като бронзовия Аполон Белведерски или Афродита Милоска, по-известна като “Venus de Milo”*, често са приемани като идеални образци за мъжка и женска красота. До епохата на Александър Велики гърците създали “картинния език на половината свят”16.
Гръцката архитектура успява да впрегне огромни технически умения в една изящна чувствителност. Строителното изкуство, което в Месопотамия и Египет се опитвало до голяма степен да впечатли наблюдателя с колосалните си мащаби, сега се стремяло да изложи повече духовни стойности, фините и хармонични пропорции на дорийските храмове с техните изтънчено заострени колонади, скулптирани цокли и фронтони могат да внушат както мускулната сила на тежкоатлета, както е в храма в Посейдония (Пестум), или свободна елегантност, както е в белия пенделиконски мрамор на Атинския партенон. Тонът и настроението на храма могат да бъдат настроени към специфичните характеристики на всяко божество, което обитава затворената cella, или “светилище”, зад извисилите се колони. От “Седемте чудеса на света”, както са изброени през II век пр. Хр. от Антипатър от Сидон за първото поколение антични туристи, пет били шедьоврите на гръцката архитектура. След Египетските пирамиди и Висящите градини на Семирамида във Вавилон те били следните: Статуята наЗевс в Олимпия, (третият) храм на Артемида в Ефес, Мавзолеят в Халикарнас, Колосът в Родос и фарът в Александрия. [ZEUS]