Гръцката наука била просто клон от общата философия. Повечето философи се занимавали както с физически, така и с абстрактни науки. Талес от Милет (около 636-546), който твърдял, че всичко е произлязло от водата, умрял в съответствие с теорията си, като паднал в един кладенец. Той измервал нивото на водата в Нил, разстоянията между корабите и височината на планините и бил известен с това, че предвиждал слънчевите затъмнения. Херакъл от Ефес (достигнал разцвета си около 500 г.) в противоречие с Талес приемал огъня като първоначална форма на цялата материя, която постоянно течала. Анаксагор от Клазомена (около 500-428), учителят на Пери-кьл, настоявал за съществуването на върховен Ум или nous, който оживявал всички живи същества и който, упражнявайки силата си върху безкрайно разделящите се “семена”, им позволявал да се комбинират във всички форми на материята. Той твърдял, че планетите са камъни, хвърлени от земята, и че слънцето е огненочервено заради движението.
* Венера Милоска - Б. пр.
142
HELLAS
OEDIPUS
ЕДИП “подутият крак“, цар на Тива, е един от най-вездесъщите герои в древногръцката митология и литература. Той също така представлява основна илюстрация на античната традиция, която води началото си от тях.
Историята на Едип е историята на един несретник от Тива, отхвърлен от царските си родители и обречен да бъде възнаграден с най-ужасното, макар и неволно, отмъщение. Изхвърлен, за да умре като дете, защото баща му, цар Лай, се страхувал от лошата поличба за него, той бил спасен от един овчар и отгледан край Коринт от хора, които не знаели нищо за произхода му. Когато се допитал до оракула в Делфи, той му казал, че ще убие баща си и ще се ожени за майка си. Поради това Едип бяга от Коринт и отново пристига в Тива. Убива Лай при една случайна среща; решава загадката на Сфинкса; освобождава града от ужаса му и като награда получава вдовицата на царя, Иокаста, собствената си майка, за жена. След като му се родили четири деца от този несъзнателно кръвосмесителен съюз, открива истината и вижда как Йокаста се обесва от отчаяние. После той се ослепява и е изпратен на заточение от дъщеря си Антигона. Краят му идва на Колон в Атика, където трагичният скитник изчезва в една свещена горичка.
Историята на Едип се повтаря през цялата по-юьсна европейска литература. Римският поет Статий написал епоса “Thebaid”, който на свой ред е модел за първата пиеса на Расин “La TMbaide” (\ЬЬЬ). Римският трагик Сенека създава вариация върху “Едип цар” на Софоюьл, вдъхновявайки по-нататъшните версии на Корней (1659) и на Андре Жид (1950), както и една свободна адаптация от съвременния поет Тед Хюз. “Едип в Колон” на Софоюьл представлява основа както за драмата в стихове на Т С. Елиът “Старият държавник” (1952), така и за “Адската машина” на Жан Кокто (1934). Неговата “Антигона” е последвана от драми със същото заглавие и тема от автори като Кокто, Жан Анюел (1944) и Брехт (1947). Антьни Бриджис пише роман за Едип, озаглавен “MF” (1971). Има две картини, изобразяващи “Едип и Сфинксът” (1808) от Енгьр. Има оперна оратория Oedipus-Rex (1927) от Стравински, пригодена към латинското либрето на Кокто, и филм “Oedipus-Rex” (1967) на Пазолини1.
Засега обаче легендата е използвана най-добре от Зигмунд Фройд, който дава етикета “Едипов комплекс” на потисканата враждебност у момчетата към техните бащи. Произхождащ от съперничеството между бащата и сина за любовта на майката, по-нататък в живота синдромът може да доведе до патологична страст към майката.
Античната традиция, която може да бъде дефинирана като творческо пресъздаване на древните теми за съвременни цели, присъства в хиляди подобни примери. Подхранвана след Ренесанса от петвековно обучение по гръцки и латински, тя предоставя една основа на познанието, с която са били запознати всички образовани европейци. Заедно с християнството тя представлява поток в рамките на “кръвоносната система на европейската култура” и “код за незабавно разпознаване”. Нейният упадък в края на XX век е ускорен от променящите се социални и образователни приоритети. Защитници й твърдят, че нейното оцеляване е съществено, ако европейската цивилизация не иска да увехне в отчуждение.
ДРЕВНА ГЪРЦИЯ
143
8СН01_А8Т1К08
^ЩЬООЕЬОЯ, или “Любов към смеха”, някога приписвана на Филагрий от Александрия и наУ век сл. Хр., е колекция от много по-стари гръцки остроумия. Тя изобразява първите ясйо/алГг&см, или “разсеяни професори”, заедно с хората от Абдера и Кума, обекти за подигравки в ранните форми на ирландската (или полската) шега.