Епохата на елинизма - тоест епохата, когато светът на гръцките градове-държави се слял с по-широкия, но в същината си негръцки свят, създаден от Александър и неговите наследници - често е ненавиждана заради своята упадъчност. Определено в политическата сфера междуособната борба на династиите, които се затворили върху разпокъсаната империя на Александър, не представлява една назидателна история. От друга страна, гръцката култура притежава жизнеността и полезните ефекти на общата традиция, създавана няколко века в различни земи, която не може да бъде отхвърлена с пренебрежение. Гръцките властници в Долината на Инд, където външният блясък на елинизма бил най-слаб, се задържали до средата на I век сл. Хр. Анти-гонидската династия в Македония, основана от едноокия генерал на Александър, Антиген (382—301), царувала до поражението си от римляните през 168 г. В Сирия, и за известно време в Персия и Мала Азия, Селевкидската династия, основана от Селевкид) Никатор (управлявал 280-261), контролира огромни, макар и някога смалявани, азиатски територии. Те били активни елинизатори, изпълняващи съвестно плановете на Александър за мрежа от нови гръцки колонии в Азия. Оцелели до завладяването им от Рим през 69 г. Източната половина от Селевкидското царство била завладяна през 250 г. пр. Хр. от Арзас Патрийски (починал през 248), чиято Арзаидска династия управлявала в Персия почти 500 години до възраждането на местната Персийска империя през 226 г. сл. Хр. Птоломейската династия в Египет, създадена от незаконородения полубрат на Александър, Птоломей Сотер, “Пазителят” (починал през 285), царувала до 31 г. пр. Хр.
Птоломеите били известни с любовта и покровителството си към изкуствата и учението, дори когато временно, както при Птоломей VII фискон (“Търбухът”), те били известни и с най-отвратителните перверзни. Чрез серия от изопачения на законите Фискон съумял да се ожени за сестра си, която била също така и вдовица на брат му (и която по този начин станала едновременно негова сестра, съпруга и снаха); да се разведе с нея заради дъщеря й от предишен брак (която станала едновременно негова втора съпруга, племенница и доведена дъщеря); и да убие сина си (който бил и негов племенник). Кръвосмешението, за да се защити чистотата на царската кръв, бил традиция на фараоните, която другите култури нарекли упадък.
Но все пак Терме (Солун), Антиох, Пергам, Палмира и преди всичко Александрия в Египет се превърнали в главни културни, икономически и политически центрове. Смесването на гръцки и ориенталски влияния, което ферментирало заедно със западащите династии, създало онази неподражаема елинистична култура, която по-късно триумфирала над своите западни латински господари. В крайна сметка “римляните” от Византия, които крепили Римската империя хиляда години след падането на Рим, били наследници на елинистичните гърци и в много реален смисъл наследници на Александър. Или казано с думите на Хораций: “Graecia capta ferum victorem cepit”, “Пленена Гърция плени жестокия си завоевател”.
Поради това елинистичната култура овладява много по-широка основа от елинския си прародител. Според Изократ (436-338), последния от атическите оратори: “Ати-
156
HELLAS
МАКЕО01У
ДА попиташ дали Македония е гръцка, е същото, като да попиташ дали Прусия е нем- ] ска. Ако човек говори за далечните корени, отговорът и в двата случая ще бъде “Не”. | Древна Македония започва своята история в орбитата на илирийската и тракийс- | ката цивилизация. Но както си личи от разкопките на царските гробници, до голяма степен 1 тя е била обект на елинизация още преди Филип Македонски да завладее Гърция1. |РАРУ- ! нив!
Римската провинция Македония се простирала до Адриатическо море [ЕЙШПА] и 1 от VI век нататък била гъсто заселена с мигриращи славяни. Според една теория славяни-1 те се смесили с остатъка от предгръцкото население, за да оформят една нова, негръцка I македонска нация. Византийската империя понякога била наричана “Македония” заради ] връзките си с Гърция. Но бившата провинция Македония и по-голямата част от Пелопонес 1 били потопени в “Склавония”.
През Средновековието Македония за известно време била обединена с Българската 1 империя и останала за постоянно в рамките на екзархията на Българската православна цър-1 ква. Това засилило по-юьсните български претенции. През XIV век тя преминала под сръб-1 ско управление. През 1346 г. Стефан Душан бил коронясан в Скопие като “Цар на сърби, ! гърци, българи и албанци”. Това засилило сръбските претенции. После дошли отоманците. 1