— Излезе преди известно време.
— Добре… — Голегър не намираше подходящите думи. — Нещо трябва да се е случило снощи.
— Естествено — съгласи се Джо. — Но ти ме изключи, когато влезе грозният човек с ушите.
— Това си го спомням. Ти си биеше пластмасовите галоши… Какъв човек?
— Онзи, грозният. Ти каза също на дядо си да излезе да се поразходи, но не можа да го накараш да пусне бутилката.
— Дядо. Ъ. О-о. Къде е той?
— Може би се е върнал в Мейн — предположи Джо. — Той постоянно заплашваше, че ще го направи.
— Той никога не си тръгва, преди да е изпил цялата изба — каза Голегър. Сетне настрои аудиосистемата и включи всички стаи в къщата. Но отговорът не дойде. Тогава Голегър тръгна да го търси. От дядото нямаше и следа.
Върна се в лабораторията, опитвайки се да не обръща внимание на третото динамо с големите сини очи, и безнадеждно огледа още веднъж работната си маса. Като позираше пред огледалото, Джо твърдеше, че вярва в основните философски принципи на интелектуализма. Освен това, добави той, след като явно разсъдъкът на Голегър временно отсъства, може би ще е добре да се включи прожекционният апарат и да се види какво се е случило предишната вечер.
Това изглеждаше разумно. Преди известно време, осъзнавайки, че трезвият Голегър никога не си спомня приключенията на пияния Голегър, той бе инсталирал аудио-визуално приспособление в лабораторията, което бе хитроумно настроено само да се включва всеки път, когато обстоятелствата го изискваха. Голегър вече не бе съвсем сигурен на какъв принцип работи то, но знаеше, че може да прави фантастични кръвни проби за алкохол на създателя си и да започва да записва от мига, когато процентът ставаше достатъчно висок. В момента машината бе покрита с чаршаф. Голегър го махна и разви платното на един екран. После седна да гледа и слуша какво се бе случило предишната вечер.
Джо стоеше изключен в единия ъгъл, вероятно размишлявайки. Дядото, съсухрено дребно човече с остър нос и брадичка, открояващи се върху сърдитото кафяво лице, седеше на един стол, прегърнал бутилка. Голегър измъкна измежду устните си мундщука на машината за напитки, явно току-що заредил се достатъчно, за да се включи записващото устройство.
Слаб мъж на средна възраст, с големи уши и нетърпеливо изражение, нервничеше на ръба на допустимото, като наблюдаваше Голегър.
— Ама че глупости — каза с писклив глас дядото. — Когато бях дете, ходехме на лов и убивахме гризлитата с голи ръце. Нямаше такива новоизлюпени…
— Дядо — сряза го Голегър, — млъкни. Не си толкова стар. А освен това си лъжец.
— Спомням си, че веднъж отидох в гората и едно гризли изскочи насреща ми. Нямах пушка. Добре, ще ви кажа. Просто бръкнах в устата му…
— Бутилката ти е празна — рече хитро Голегър и настана пауза, докато дядото учудено провери това. Тя не бе празна.
— Препоръчаха ви горещо — рече нетърпеливият мъж. — Надявам се, че ще можете да ми помогнете. Съдружникът ми и аз сме почти на края на силите си.
Голегър го погледна озадачено.
— Имате съдружник? Кой е той? А във връзка с това, кой сте вие?
Настъпи мъртва тишина, докато нетърпеливият човек се бореше с изненадата. Дядото остави бутилката си и каза:
— Не беше празна, но сега вече е. Къде има друга?
— Мистър Голегър — рече тихо мъжът като премигна, — нищо не разбирам. Обсъждахме…
— Знам. Съжалявам — отвърна Голегър. — Проблемът е, че не мога да се справям с технически проблеми, докато… ъ… не бъда стимулиран. Тогава съм гений. Но ужасно забравям. Сигурен съм, че мога да реша проблема ви, но факт е, че съм забравил какъв е той. Предлагам ви да започнете отначало. Кой сте вие и дали ли сте ми вече пари?
— Казвам се Джонас Хардинг — започна нетърпеливият мъж. — В джоба си имам петдесет хиляди кредита, но все още не сме се споразумели.
— Тогава ми ги дайте и ще се споразумеем — каза Голегър със зле прикрита алчност. — Имам нужда от пари.
— Наистина имаш — намеси се дядото, като търсеше нова бутилка. — В банката си толкова на червено, че заключват вратите, когато те видят да идваш. Искам да пия.
— Опитай от машината — предложи му Голегър. — А сега, мистър Хардинг…
— Искам бутилка. Нямам й вяра на тази твоя бракма.
Хардинг, въпреки цялото си нетърпение, не можа да скрие нарастващия си скептицизъм.
— Колкото до парите — каза той, — мисля, че може би ще е по-добре най-напред да си поговорим малко. Препоръчаха ви много горещо, но може би днес не сте във форма.
— Напротив, обаче…
— Защо трябва да ви давам парите, преди да сме се споразумели? — възпротиви се Хардинг. — Особено след като сте забравили кой съм и какво искам.