— Ето ме, тук съм!
Гласът ми имаше силно и светло звучене като гласовете, които откликват.
И затворен, и безсилен в тая влажна бърлога, в положение, което ме унижава до скот, аз за първи път разбрах в мислите си и овладях с чувствата си смисъла на човешкия живот и на борбата.
В мен блесна изкупената истина. Заровена в мълчание и скромност, на които ни учи неволята, тя гори в мен и озарява душата ми и килията.
Когато Пристигне вестта за моя край, начаса ще се разтревожат хората, които живеят в малките еднокатни къщички с градинка до улицата. И в разговорите на слисаните люде споменът за мен ще се разнесе още веднъж по улиците, където е преминало детството ми.
Мъчително вълнение ще изпълни малките къщи и душите, в които е спокойно и тихо.
Старите жени, които най-добре познават нуждата и приемат всяко зло като необходимост, само ще поклатят глава, а младите майки ще сключат за молитва ръце и ще мислят за съдбата на своите рожби.
Жените ще говорят разплакани , а мъжете — кратко и твърдо, прикривайки чувството си.
Шепнешком (да не чуят по-младите) ще говорят онези, които най-добре си спомнят съдбата на нещастника, а децата, доловили по някоя дума, ще си представят светли и страшни далечини; момчетата ще пребледнеят замислени, а момичетата ще побягнат към белите си стаи на тавана и ще плачат в своите кърпички.
Не, животът не е изтръгнато повесмо, както изглежда през нашия късоглед взор. В Бога е краят на мисълта, която ни се губи в отчайващия безкрай.
Вятърът не ни носи като листа и горчивото щастие да летим не е самоцелна мисъл и стремеж. Ние не сме атоми на прахта, която лете из друмищата се издига безцелно към облаците, а съвсем малки частици от една безконечна мозайка, аз дори не съзирам смисъла, облика и измеренията й, но в нея, ето, съм намерил своето място и стоя набожно като в храм.
Два дни вече не ме извеждат дори на едночасовата разходка, защото дъждът не спира. Чувствам, че влагата непрекъснато нахлува в килията и я усещам по лицето и ръцете си като лепкава утайка. Завивките ми са груби и студени, храната ми има вкус на тенекиено канче, а в килията ми се разнася неописуемата воня на тясно помещение, в което един човек диша и живее, без да излиза и без да го облъхне свеж полъх.
Но тук, зад веждите ми, щом затворя очи, живее цялото величие на живота и цялата красота на света. Всичко, което само е докоснало някога очите, устните и ръцете ми, всичко в съзнанието ми е живо и светло на тъмния фон на страданието. Разкошът и красотата на живота живеят незаличимо в мене.
И сега, когато съм загубил всичко това, безкрайна благодарност изпълва душата ми за ония многолики и прекрасни дарове, с които животът дарява по-щастливите от мен.
Отде иде това странно чувство?
Аз минавам през него като през тъмнозелена шир и уханна тишина на елова гора в летен ден. И забравям всичко около себе си.
Жал ми е днес, както и през всички мъчителни дни на заточението, за всички хора, които живеят в тия дни, както за тези, които вършат зло, така и за онези, които страдат от него, жал ми е и за себе си, и за силата, която вехне, но най-много ми е жал за майка ми.
Жал ми е за моята майка и за напразните й страдания, мъки и надежди.
Мислят ли изобщо хората някога каква е нощта на майката, която знае, че единственият й син е попаднал в окови и в чужди безмилостни ръце?
Бог ще прости на всички; и аз прощавам леко, но защо наскърбявате старицата? Дори самата болка на майките поражда ужасна мъка и страдание; Бог не може да не види сълзите и треперенето им.
Ти страдаш заради моята мъка и затова, че съм далече, а аз — заради Твоята неизвестност, докато седиш край малката лампа; ние сме свързани чрез кръвта и болката, затова всеки удар ме боли двойно повече, защото пада и върху твоето сърце.
В стаята, където — в злокобен час — съм се родил. Ти бдиш и се молиш и с покорно сърце питаш: „Исусе, мигар за сълзи са ни дадени децата наши?“
Ти нямаш какво да поднесеш освен сиромашкото си сърце, старите си ръце със следи от труд и безгласните сълзи, но плачи и моли се, майко, защото кой ще ме избави, ако не Твоята измъчена сълза на дланта божия?
В потайните нощи аз те поздравявам с въздишка, а сутрин — по слънцето, което позлатява тежките ми решетки и в същото време грее и за тебе по белия калдъръм на нашия двор!
Миналата нощ бе особено студено. Не можех да заспя, беше ме обхванал някакъв гняв срещу самия себе си, помислих си дори да се самоубия.
Срамувах се и в същото време се разкайвах, но размишлявах дълго и напрегнато. В някакъв черен унес мислех за смъртта като за нещо прекрасно, леко и хубаво, но което не трябва да се случи. И това, че не трябва да умра, гнетеше безсънното ми съзнание като прекалено строг, тежък дълг, почти като несправедливост.