Кого ли целува сега онази млада жена? Онази млада жена, която срещнах едно лято, хубава и узряла на шестнайсет години, минава — кой знае защо — тая сутрин през спомените ми…
Кого ли целува сега онази млада жена? Веднъж сред украинска равнина намерих червено едро цвете, от широко разтворените си венчелистчета сочната му чашка със ситно съцветие предлагаше избуялите тичинки на всички ветрове.
Кого ли целува сега онази млада жена? Не си казахме дума (всъщност аз трудно разбирах езика й) и нашите отношения никога не са имали определено име. Целувах я под звездите до премаляване и до среднощ лежах на тревата с глава в нейния скут.
Това бе жена, създадена за любов, отдаваше се занемяла от страст и с насълзени очи, шепнейки накъсани думи за верността.
Кого ли целува сега онази млада жена?
Бъдещи! Свободни чада, зора на нашата нощ, когато високите ви и свободни домове се очертаят на същото небе, което, гледаше нашето страдание, срама и смъртта ни, никому от вас и през ум няма да мине, че техните здрави основи почиват върху нашите кости. Щастието е безгрижно и гледа само напред.
Какво ще ви напомня за бащите ви, които бяха по-велики в търпението, отколкото в борбата?
Вашият живот ще бъде нашата забрава.
Само в неволната сълза на жените ви, в захласа на младежите, в мечтите на момите, в нощната свирня или в словата на вашите поети ще блесне може би спомен за вашите бащи, чийто живот бе кратък, а мъката — огромна. Само най-добрите сред вас ще почувстват може би, че от тези всекидневни случки като вихър шиба безкрайната жал на мъртвия и безмълвен живот на хора, живели и умрели за вас, Бъдещи!
Бъдещи, радостно поколение, виждам колко грозно и грешно е желанието ми да живея в славата и красотата на вашата свобода.
Така е отредено:
Вашият живот ще бъде изобилие и радост, както е жътвата и есенният плод, а нашият минава велик, труден и мъчителен като пролетното слънце и труда.
Не, не искам да си спомнят за мен, нека бъда незнаен и ням като камъка, който мълчи в основите, нека изчезна без диря и име, нека тъмният ми живот — грехът и страданието — никога не хвърли сянка върху светлия ви път.
Изморява ме дългото чакане. Два пъти на ден душата ми отмалява, взорът ми се помрачава и вече става трудно да се вярва.
Кръвта струи и бие в жилите с безумното желание да се излее на слънце.
И последните сили са бесни от ярост, защото това чакане мами както горската пътека с далечината си.
Не намирам вече опора в душата си, която прекалено много се радваше. Търся забравените връзки на кръвта и посягам към миналото, призовавам на помощ силите на мъртвите поколения.
И виж, както винаги в мигове на най-голямо изкушение откривам, че на дъното на душата ми под твърдата кора и сивите наслоения от празни думи и изопачени понятия, които толкова бързо изневеряват, живее вечното, интуитивно и благословено наследство на дедите, които са оставили костите си в старите пръснати гробища, а естествените и силните свои добродетели — в основите на нашите души.
Белият блясък, който Бог изсипва по света, залива очите ми. Килими, извезани от слънце и сенки. Огнен мирис има виното на живота. Сърцето ми бие под гърлото. За дълъг живот и голяма радост.
Пътувайте и бродете, не оставайте с копнежа по бурно море, по полета, по гъсти гори! Богу е драго да види как животът ви е песен и танц! За живите и за тези, които са млади! За свободните чада е радостта на летните дни. Виж как някъде се люлеят клони — колко неспокойно е сърцето ми! — виж как сутрин птицата не млъква и пътищата, които кръстосват света, бързат, бързат и зоват; и небето, което не мога да видя от моето прозорче, сигурно е величаво и прекрасно като единствена безкрайна радост.
Два пъти в живота си имах пръстени, но и двата злочесто ги загубих. Стари пръстени, нежен подарък; първият — бисер и тюркоаз в тъмно злато, вторият — кървава сълза на рубин, която свързва чуден изящен обръч. Тези дадени с любов дарове явно нямаха щастие на пръстите ми.
Първия загубих едно лято при пътуването, което предприех от отчаяние. Случи се в един от онези дни, които после живеят вечно в нас.
Изкъпах се в малка дълбока река в чужд край. Слънцето залязваше. На скалистия бряг се бе проснала топла сянка. Легнах на скалата, която ме лъхна с жегата на отминалия ден, сякаш под мен туптеше живо тяло.
Погледнах ръцете си. Пръстена го нямаше. Дори не се опитах да го търся. С най-безвъзвратните загуби човек най-лесно се примирява. Загледах се в тъмната зелена вода. И в образа на изгубения пръстен на пясъчното дъно ми стана ясен човешкият живот и младостта, и любовта, как престава, изчезва и минава, без надежда и без връщане.