Мирослав Пенков
Езерното момиче
— Най-прекрасната картина, който някога съм виждал с очите си. Каква нелепа участ, да я съзирам само на сън — мъжът хапеше нервно долната си устна, пръстите му енергично барабаняха по застланата с карирана покривка маса. — И то при такива обстоятелства. Боже!
— Но ще ни кажете, къде да я намерим нали? — полицаят задържа поглед върху мъжа. Той само поклати глава печално и сведе надолу очи — Най-красивото момиче — прошепнаха едва доловимо устните му — най-красивото момиче, отнесе сърцето ми.
— Това е едно магическо планинско езеро, инспекторе — говореше той докато колата пътуваше към уреченото място — Знам, че както и да ви го описвам не бихте си го представили така, както аз го виждам в сънищата си. То е толкова цветно, омайно, ефирно нежно и загадъчно близко до моето сърце, колкото може да бъде само най-свиден и изстрадан спомен. Вечер се намествам внимателно в леглото си, полагам глава на възглавницата, пълна с пуха на моите мечти и затварям очи. Чакам така, обгърнат от ефирен мрак часове. Вдишвам от тъмата, целувам я, тъй както се целува най-скъп човек, нашепвам й тихи и красиви слова. Моля я да ме вземе със себе си, да хване протегнатата ми ръка, да вплете студени пръсти в моите и да ме поведе към онова далечно, приказно и неповторимо планинско езеро. Когато завесите се повдигнат от слабия полъх на дъхавия вятър и очертаят пред затворените ми, но зрящи очи тайнствената, загадъчна фигура аз се надигам и безшумно поемам подадената ми ръка. Опиянявам се от хладната тръпка, която пробягва през тялото ми всеки път когато го сторя, прекрачвам прага на стъклената врата и приятния нощен въздух нахлува в дробовете ми. А после двамата заминаваме.
Пътуваме дълго, неизмеримо дълго, инспекторе, но когато пристигаме в мен няма и капчица умора. Винаги съм изпълнен с неразбираем трепет, нещо, което трябва да се изживее, за да се осъзнае, нещо, което трябва да се почувства. И винаги пристигаме по залез. Няма, о няма нищо, нищичко по-прекрасно, по-чудно и невъобразимо прелестно от тази картина измежду всички Божии творения, които очите ми някога са съзирали. Моят тайнствен придружител леко се обръща към мен, помахва ми с ръка и ме кара да го последвам. Сетне тръгваме по една тясна, покрита с меки и ароматни борови иглички пътека. Босите му нозе леко стъпват по горския килим, а игличките игриво се забождат в тях. Приятно е. Над главите ни са надвесени величествени дървета, усещам как песните на птичките бавно замлъкват. И тогава той спира. Аз прекрачвам съвсем близо до него и усещам аромата му — ароматът на мрак — тежък и всепропиващ, но същевременно примамливо закачлив, каращ те да се гмурнеш в тъмната бездна. И след всичкия този път вече сме там. Наблюдавам го винаги от едно и също място. Езерото е някъде далеч долу, под мен в краката ми, а аз го съзерцавам от височината на грамадно дърво. Слънцето бавно чезне зад хоризонта, разтапя всичко до което се докосне за миг, пропива го с ефирната си светлина, а небето над него пламенее в цветовете на божествен сън. Водите на езерото винаги са спокойни. Омайващ бриз, пръскащ дъхът на бор, игриво бразди сребристата повърхност, а умиращото слънчево сияние прорязва за последно водата с огнено оранжева пътека. Толкова много ми се иска да стъпя на нея. Да докосна тази вода, да я вдишвам както поглъщам чистия въздух, да пия от нея и тя да стане част от мен, тъй както и аз се превръщам в парченце от нея — от магическото планинско езеро. Но не пламналото небе, не ефирният аромат, не дори прохладната езерна вода ме поразяват всеки път когато отида на езерото. Моето сърце не го отнася природата. Моето сърце го отнася то — най-чистото създание, моето истинско в лъжливостта си, приказно момиче.
Дори от разстоянието на което се намирам пак добре мога да различа посипалите се винаги на едно и също място във водата борови иглички. Те танцуват и трептят с музиката на далечния бриз, гмуркат се и плуват в ритъма на замлъкналото езеро, носят се все по-навътре и по-навътре. Купчинката дъхави иглички плава към сърцето на езерото бавно и спокойно, а аз гледам. Бездиханен, погълнат в себе си, омагьосан. А борчетата се въртят. И тогава съвсем неочаквано отронените парченца свежест докосват пламналата слънчева пътека. В миг се обагрят с цветовете на заспиващ живот, а водните капчици по тях засияват, като стотици рано изгрели небесни звезди.
Вятърът плахо повява докато водната повърхност се издига към небето. От водата се извайват най-прекрасните форми, слънцето им дава най-нежната душевност, а полъхът ги обгръща с бленувана реалност. Аз гледам, а от очите ми се търкалят сълзи. Най-прекрасната картина, това е най-чудесното езерно момиче. Когато накрая то ме поглежда аз разбирам, къде съм изгубил сърцето си. Виждам го как се носи надалеч от мен и как захранва момичето с живот. Всичко ти донесоха момиче, мисля си. Водата те дари с тяло, слънцето ти даде дух, вятърът мечтания, а тъмнината, приказно момиче, тъмнината ти донесе сърце. Моето сърце, момиче, сърцето ми от мрак.