Тя е толкова красива, инспекторе. Тя е толкова прекрасна. Защо с добрите хора винаги се случват лоши неща, инспекторе? Защо накрая добрите страдат най-много. Горят в черни огньове, а радостта която им се полага идва едва накрая, трае само един кратичък миг във вечността и ако сам не я изпитам, няма да повярвам, че това мимолетно щастие може да заличи с един замах всичките несгоди, всичката болка, всичката мъка. Сигурни ли сме ние, инспекторе, че след като сме минали през ада ще влезем в полагащия ни се рай? Че няма да бъдем изтръгнати насила от нашите си планински езера, приказни и бленувани, че няма да ни захвърлят отново в пламъците на омраза и страсти, на измислена, унизена любов в един примитивен и жалък живот? Тя е мъртва от вече четиридесет и осем часа, инспекторе. Знам го, защото втори ден не я откривам. Знам го, защото вятърът ми го каза. Знам го, защото аз я убих.
Когато за първи път видях снимката й във вестника си помислих, че навярно сънувам. Но не беше измислица, беше пълна реалност. Момичето съществуваше, не беше просто плод на моето въображение, не беше само едно чудновато езерно девойче. Но това ме разтърси. Накара ме да заплача с най-тъжните си сълзи. Почувствах се излъган, бях разочарован, гневен. Нима можеха да ми отнемат и моя съкровен свят? Нима имаха право да изтръгнат образа, който бях изваял от мрак, жената на която бях дал собственото си сърце, за да живее, а аз да умра? Тази снимка във вестника, инспекторе, беше откраднат миг от моите сънища. Те нямаха право на това. Никой няма право да се рови в главата ми.
На следващата нощ, когато мракът ме поведе към водите на езерото, аз го последвах разколебан и прекършен. Слънцето отново залязваше, бризът отново нашепваше любовни слова, а боровите иглички отново се въртяха готови да дадат живот на хубавото момиче. Водата се надигна, нежните лъчи я обляха, тя затрептя и заискря като късче от нежна звезда. И вятърът й даде мечтание, слънцето дух, а водата тяло. Най-красивото момиче се надигна пред мен и протегна ръка. Молеше ме, чакаше ме. Не да я даря с любовта си, а да й дам сърцето си. Простичко и ясно. Както винаги — Аз се нуждая от твоето сърце, за да живея!
Но не! Не и този път. Не и когато бях разбрал, че ме мами, че се подиграва с мен, че изневерява. Аз й давах сърцето си, защото я харесвах такава каквато беше. Загадъчна и нежна, измислена, езерна. И моя. Да, аз й давах сърцето си, защото исках да бъде само моя. Не и тяхна. Само моя!
Ръката й напразно се протягаше към мен. Душата й напразно ме молеше да я даря с живот. Очите й напразно търсеха моите, почернени от гняв и озлобление. А слънцето вече залязваше. Огнената пътека полека губеше пламъка си, ставаше алена и тъмнееше по сребристата вода. Вятърът чезнеше в дърветата и времето течеше. Не, хубаво, хубаво момиче! Няма да получиш моето сърце. Не и този път. Този път то ще си остане с мен.
Протегната ръка изсъхна като откъснат лист на теменуга, сетне стотици иглички се посипаха по водната повърхност, а тя започна да ги поглъща, докато не ги покри напълно. Моето момиче беше мъртво. Аз го бях лишил от сърце.
Колата спря пред голямата метална врата и тримата мъже излязоха отвътре. Полицаите вървяха от двете му страни, а той ги водеше. Бунището се издигаше пред тях като чудовищен старинен замък от противни боклуци и мръсотия.
— Едно планинско езеро — каза той и ги поведе навътре — може само за миг да се превърне в пустинята на нечие загубено сърце. Най-хубавото има способността да се превръща в най-лошото. Всичко зависи от човека. — Когато накрая стигнаха уреченото място, той вдигна високо глава и посочи с ръце към земята.
— Копайте тук — изговори бързо — Тук ще намерите момичето. Моето езерно момиче.
— Господи, каква жестокост — полицаят отпи с нежелание от кафето си — Да постъпи така с красивото девойче.
— Маниакална лудост — обясни колегата му — Видял е снимката й във вестниците дни преди да предприеме каквото и да било. После е заживял с образа й. Влюбил се е.
— А момичето е било красиво. Кралица на красотата в тазгодишния конкурс.
— И питаш. Но начинът по-който я е убил — той потрепери — Да изтръгне сърцето й с голи ръце, Боже! Сетне да я зарови насред бунището, че и да се предаде доброволно, сам да ни заведе при тялото.