— И всички тези приказки за езерото и приказното момиче. Явно наистина си е вярвал.
— Знаеш ли, че в дробовете й беше намерена пръст? Означава, че… заравял я е жива, опитвала се е да поеме въздух, но е поглъщала пръст, давила се е…
— Исусе, това е лудост! Няма да мога да спя със седмици.
— Представяй си хубави момичета и планински езера. Може и да те приспят.
— Моето хубаво момиче — повтаряше припряно мъжът сгушен на кълбо в килията си. Пазачът отпред дремеше зад бюрото си и никой не видя, когато черната сянка прекоси помещението и изведе от килията прегърбен дребен силует. Мъжът спеше неподвижно на леглото си, а умът му бодро крачеше напред към една по-хубава страна на сънища и измислици, готов да застане на брега на планинското езеро и да чака търпеливо с часове. Да чака така, както щеше да чака през останалите дни от своя живот. Да чака завръщането на своето хубаво и нежно, красиво и добро, реално и измислено, приказно чаровно планинско момиче. Онова, на което беше отказал да подари сърцето си. Онова, заради което го бяха осъдили на смърт.