Не откъсвах очи от сивия чувал.
— Отворете го. — Не зная защо го казах. Вятърът се усилваше.
Той се замота с чувала.
— Разбрах, че е момиченце, защото още носи медальон. Няма много друго за казване по…
— По-бързо, отворете го! — извиках.
— По-добре да не го правя — каза той. После явно забеляза изражението ми. — Тя е толкова мъничка…
Отвори го само мъничко. Това се оказа достатъчно.
Плажът опустя. Останаха единствено небето, вятърът, водата и есенната самота. Гледах я.
Повтарях нещо отново и отново. Име. Спасителят ме погледна.
— Къде я намерихте? — попитах.
— Натам по плажа, в плиткото. Доста време е прекарала във водата…
Поклатих глава.
— Да, така е. Господи, така е.
Хората растат, помислих си. Аз бях пораснал. А тя не се бе променила. Беше си все така мъничка. Все така млада. Смъртта не позволява растеж и промени. Косата й все още бе златна. Винаги щеше да си остане малка и щях да я обичам завинаги. Господи, щях да я обичам завинаги.
Спасителят се опита да заговори отново.
Малко по-късно крачех сам по плажа. Спрях и погледнах към нещо. Точно тук я е намерил спасителят, помислих си.
Край самата вода имаше пясъчен замък. Построен наполовина. Точно по начина, по който ги правехме с Тали. Тя половината, аз другата половина.
Коленичих и видях малките следи, които излизаха от езерото и се връщаха обратно в него, за да не се появят никога повече.
И тогава… разбрах.
— Ще ти помогна да го завършиш — казах.
Направих го. Много бавно достроих останалото, след което станах, обърнах се и се отдалечих, за да не гледам как се руши от вълните. Както се руши всичко останало.
Вървях по плажа обратно към мястото, където ме чакаше и се усмихваше една чужда жена на име Маргарет…