Джефри Арчър
Ези печели
Първа част
1.
Александър
Ленинград, 1968
— Какво ще правиш като завършим? — попита Александър.
— Надявам се да постъпя в КГБ — отвърна Владимир. — Но те изобщо няма да ме погледнат, ако не вляза висше. А ти?
— Смятам да стана първия демократично избран президент на Русия — отговори Александър със смях.
— Ако успееш — напълно сериозно каза Владимир, — ще ме назначиш за шеф на КГБ.
— Не одобрявам непотизма — каза Александър, докато излизаха от училищния двор на път към къщи.
— Какво значи непотизъм? — попита Владимир.
— Произлиза от италианската дума за племенник и се свързва с папите от седемнайсети век, които често облагодетелствали роднините си и близките си приятели.
— Че какво лошо има в това? — каза Владимир. — Просто сменяш папите с КГБ.
— Ще ходиш ли на мача в събота? — попита Александър, за да смени темата.
— Не. Откакто «Зенит» стигна полуфиналите, няма начин някой като мен да си намери билет. Но като шеф в пристанището баща ти със сигурност ще получи две места на трибуната.
— Не и докато продължава да отказва да влезе в партията — отвърна Александър. — А когато го питах за последно, той изобщо не беше оптимист, че ще уреди билет, така че вуйчо Коля е единствената ми надежда.
Докато вървяха, Александър изведнъж си даде сметка, че и двамата избягват темата, която непрекъснато се въртеше в главите им.
— Кога според теб ще разберем? — попита Владимир.
— Нямам представа — отвърна Александър. — Предполагам, че учителите са съвсем наясно, че за последно имат някаква власт над нас, и им харесва да гледат как страдаме.
— Ти няма за какво да се тревожиш — каза Владимир. — Единственият проблем в твоя случай ще е дали ще получиш ленинска стипендия за езиковата школа в Москва, или ще ти предложат място в Математическия факултет на Държавния университет. А аз не съм сигурен дали изобщо ще вляза да уча висше. А ако не вляза, шансовете ми да постъпя в КГБ са нулеви. — Той въздъхна. — Сигурно ще работя на доковете до края на живота си, а баща ти ще ми е шеф.
Александър предпочете да премълчи. Влязоха в блока, в който живееха, и започнаха да се качват към апартаментите си.
— Иска ми се да живеех на първия етаж, а не на деветия.
— Много добре знаеш, че на долните три етажа живеят единствено партийни членове. Но съм сигурен, че когато влезеш в КГБ, и ти ще слезеш долу.
— До утре — каза Владимир, без да обръща внимание на подмятането на приятеля си, и продължи да изкачва оставащите четири етажа.
Докато отваряше вратата на малкия семеен апартамент на петия етаж, Александър си спомни за една статия, която бе чел наскоро в едно списание. Според нея в Америка царяла такава престъпност, че всички имали поне по две ключалки на входните врати. Може би единствената причина и в Съветския съюз да не е така беше, че никой нямаше нищо, което да си струва да се открадне.
Отиде направо в стаята си — знаеше, че майка му няма да се прибере, преди да е приключила смяната й на пристанището. Извади от чантата си няколко разграфени листа, молив и една доста опърпана книга и ги сложи на малката масичка в ъгъла, след което отвори «Война и мир» на страница 179 и продължи да превежда думите на Толстой на английски. «Когато семейство Ростови седнаха да вечерят, Николай изглеждаше разсеян, и не само заради…»
Докато проверяваше всеки ред за правописни грешки и за да види дали не може да намери по-подходяща дума на английски, чу входната врата да се отваря. Коремът му започна да къркори и той се запита дали майка му не е успяла да отмъкне нещо от офицерския клуб, където работеше като готвачка. Затвори книгата и отиде при нея в кухнята.
Елена му се усмихна топло. Той седна на дървената пейка до масата и попита с надежда:
— Има ли нещо специално за вечеря, мамо?
Тя се усмихна пак и започна да изпразва джобовете си — голям картоф, два пащърнака, половин самун стар хляб и голямата награда за вечерта — пържола, вероятно останала от обяда на някой офицер. Истински пир, помисли си Александър — особено в сравнение с онова, което щеше да вечеря приятелят му Владимир. Е, винаги има някой, който е по-зле от теб.
— Нещо ново? — попита Елена, докато белеше картофа.
— Всяка вечер ме питаш едно и също, мамо. И все ти казвам, че ще получа отговор най-рано след месец, ако не и повече.
— Просто баща ти много ще се гордее с теб, ако спечелиш ленинска стипендия. — Тя остави картофа и отдели обелките настрана. Нищо нямаше да бъде изхвърлено. — Знаеш ли, ако не беше войната, баща ти щеше да учи висше.