Алекс вдигна ножа над главата си, но тя вече се отдалечаваше.
— Извинявай, по принцип не е такава…
— Няма за какво да се извиняваш, Алекс. Тя е същата като пиците й, просто най-добрата. Но я ми разкажи как са те наградили със «Сребърна звезда» — каза сериозно тя.
— Истината е, че медалът трябваше да бъде даден на Танка, не на мен.
— На Танка ли?
Алекс й разказа какво се бе случило, когато отрядът му се беше натъкнал на виетконгския патрул на Бейкън Хил. Как Танка бе спасил живота не само на Лорънс, но и неговия.
— Много ми се иска да можех да се запозная с него — тихо каза Ана.
— Съмнявам се, че би се съгласила…
— На какво?
— Да дойдеш във Вирджиния с мен? От толкова време искам да ида на гроба му и…
— Що за момиче би отказало подобно предложение? — Алекс я погледна смутено. — Разбира се, че ще дойда с теб. — Тя отново се разсмя. — Какво ще кажеш да отидем в неделя?
— Лорънс току-що се върна от Европа, така че ще трябва да го видя в Бостън през уикенда и да му кажа преценката на господин Розентал за картината. Но следващия уикенд съм свободен.
— Значи се разбрахме.
Алекс слезе от влака в Бостън с малък сак за багаж и голяма чанта. Спря едно такси и каза на шофьора адреса на Лорънс.
Безпокойството му растеше с всеки изминат километър. Знаеше, че няма друг избор освен да каже на приятеля си истината.
Таксито мина по дългата алея и спря пред къщата. Лорънс стоеше на горното стъпало и чакаше приятеля си.
— Виждам, че си донесъл картината — каза той, след като си стиснаха ръцете. — Да идем в кабинета, да приключим с размяната и после да разпуснем до края на уикенда.
Алекс мълчаливо го последва вътре. Когато влезе в кабинета на Лорънс, съвсем остана без думи.
Почти всеки сантиметър от покритите с дъбова ламперия стени беше зает от картини и фотографии на роднини и приятели. Погледът на Алекс се спря върху Нелсън Рокфелер, което накара Лорънс да се ухили, докато сядаше зад бюрото и даваше знак на Алекс да седне срещу него.
Когато махна опаковъчната хартия от картината, на лицето на Лорънс цъфна широка усмивка.
— Добре дошла у дома, Джаки — каза той и веднага отвори едно чекмедже на бюрото си и извади чекова книжка.
— Няма да ти е нужна — каза Алекс.
— Защо? Нали се споразумяхме.
— Защото това не е Уорхол. А копие.
— Копие? — невярващо повтори Лорънс и се вгледа внимателно в картината.
— Боя се, че да. И това не е мое мнение, а преценка не на друг, а на самия Натаниел Розентал.
Лорънс запази спокойствие, но промълви едва ли не на себе си:
— Как е успяла?
— Не знам, но мога да се досетя — рече Алекс.
Лорънс погледна картината.
— Явно е знаела от самото начало. За пореден път. — Отвори чековата книжка, свали капачката на писалката си и написа сумата 500 000 долара.
— Няма начин да осребря чека ти — каза Алекс. — Така че не си прави труда да го подписваш.
— Трябва — отвърна Лорънс. — Ясно е, че скъпата ми сестра е измамила и двама ни.
— Но ти не знаеше — каза Алекс. — А това е единственото, което има значение.
— Но без парите няма да можеш да отвориш «Елена 2».
— В такъв случай ще трябва да почака. Пък и за един уикенд със сестра ти научих повече, отколкото бих научил за цяла година в бизнес училището.
— Няма да е зле да измислим някакъв алтернативен план — предложи Лорънс.
— Какво имаш предвид?
— В замяна на моите петстотин хиляди аз получавам десет процента от компанията ти. Онази, която ще стане по-голяма от компанията на кръстника ми.
— Петдесет процента ще е по-честно.
— Тогава да постигнем компромис. Ще взема половината от напъпващата ти империя, но щом ми върнеш моя половин милион, оставам с десет процента.
— Двайсет и пет — каза Алекс.
— Много щедро от твоя страна — каза Лорънс и подписа чека.
— Изключително щедро е от твоя — отвърна Алекс.
Лорънс му даде чека и двамата отново си стиснаха ръцете.
— Сега разбирам — каза Лорънс, докато прибираше чековата книжка в чекмеджето — защо Тод Халидей се измъкна веднага след вечерята на рождения ми ден. Първоначалната идея беше да преспи тук.
— Самата Екатерина Велика би се гордяла със сестра ти — рече Алекс. — Знаела е, че мога да видя Уорхол само ако преспя с нея.
— Петстотин хиляди — каза Лорънс. — Доста скъпо забавление за една нощ. Вече работя по план как да я накарам да върне всичко до последния цент. Да идем да вечеряме.
Лорънс изчака, докато Алекс провери за втори път въпросите. Той добави само «застрахователна компания?», след което му върна карирания лист. Лорънс кимна, пое дълбоко дъх, вдигна слушалката и набра международния номер.