— Трябва да призная, че съм си мислил за политическа кариера, но ми се вижда много по-разумно да започна в Брайтън Бийч, където учих и започнах бизнеса си — и може би ако съм късметлия, един ден да стана техен представител в Конгреса. Не, Боб, трябва да намериш местен кандидат, който да се бори с Блейк Хоксли.
— Но Хоксли не е от твоята класа и мнозинството на демократите е достатъчно, за да го отвееш. Вкараме ли те веднъж в Конгреса, никой няма да може да те измести от мястото ти, поне докато не решиш да ставаш сенатор.
Алекс се поколеба.
— Иска ми се да беше толкова лесно, но не е. Така че благодари на комитета от мое име и им кажи, че може би след четири или пет години…
— Мястото няма да е налично след четири или пет години, Алекс. В политиката всичко се свежда до подходящо време и възможност, а тези две звезди рядко се подреждат една до друга.
— Знам, че си прав, Боб, но отговорът ми си остава не. Трябва да тръгвам. Имам среща с адвоката на Лорънс. Помоли ме да се отбия в кантората му на път за летището.
— Ако случайно размислиш…
— Приятно ми е — Ед Харботъл, старши партньор в «Харботъл, Харботъл и Макдауъл». Тази кантора има привилегията да представлява фамилията Лоуъл вече повече от сто години. Дядо ми — каза Харботъл, като погледна към масления портрет на възрастен джентълмен с тъмносин двуреден костюм на райета със златен джобен часовник, — е управлявал имението на господин Ърнест Лоуъл, изтъкнат банкер и прочут колекционер на произведения на изкуството. Баща ми беше юридически съветник на сенатор Джеймс Лоуъл, а през последните единайсет години аз бях личен адвокат и, бих искал да мисля, приятел на господин Лорънс Лоуъл.
Алекс погледна седящия от другата страна на бюрото мъж, който също беше облечен в тъмносин двуреден костюм на райета със златен джобен часовник, несъмнено онзи на картината. Не беше сигурен обаче за костюма.
— Срещаме се при тъжни обстоятелства, господин Карпенко.
— Трагични и ненужни обстоятелства — прочувствено каза Алекс. Харботъл повдигна вежда. — Надявам се да доживея деня, когато сексуалните предпочитания на хората ще престанат да имат значение. Включително на онези, които искат да заемат публични постове.
— Не това е причината за самоубийството на господин Лоуъл — каза Харботъл. — Но ще се върна на това по-късно — добави той и нагласи очилата си за четене. — Господин Лоуъл посочи тази кантора като единствен изпълнител на завещанието му и в този капацитет мое задължение е да ви съобщя какво ви е оставил той.
Алекс запази мълчание, като се мъчеше да не предугажда…
— Ще говоря само за една точка от завещанието, която се отнася за вас, тъй като нямам право да разкривам други неща. Имате ли някакви въпроси, господин Карпенко?
— Никакви — каза Алекс, който имаше десетки въпроси, но подозираше, че всички те ще намерят отговор, когато им дойде времето. Когато дойде времето по преценка на г-н Харботъл.
Възрастният адвокат отново нагласи очилата си и прелисти няколко страници на дебелия документ пред себе си.
— Ще прочета точка четирийсет и трета от завещанието — обяви най-сетне той. — «Завещавам на Александър Константинович Карпенко всичките си петдесет процента участие в компанията «Елена Пица», в която сме партньори.»
За момент Алекс бе зашеметен от щедростта на стария си приятел.
— Не вярвам, че сестра му ще допусне това.
— Не мисля, че госпожа Ивлин Лоуъл-Халидей ще създава проблеми на вас или на когото и да било. Тъкмо обратното.
Алекс го погледна.
— Какво не ми казвате, господин Харботъл?
След кратко колебание адвокатът свали очилата си и ги остави на бюрото.
— Причините за самоубийството му са по-сложни от оповестените пред публика, господин Карпенко. Лорънс не се самоуби заради разкритията в пресата.
— Тогава защо?
— Лорънс имаше много достойни качества, сред които щедро сърце и джоб, както и искрено желание да служи, което го правеше идеален кандидат за обществен пост. Не се съмнявам, че от него щеше да излезе чудесен конгресмен.
— Но?
— Но — повтори Харботъл — за управлението на модерна финансова институция е нужен различен набор умения. И макар че Лорънс беше председател на «Лоуъл Банк енд Тръст Къмпани», той заемаше този пост само на хартия и позволяваше на другите да ръководят делата на банката. Други, които не са замесени от неговото морално тесто.
— Колко е зле? — попита Алекс и се наведе напред.
— Не съм запознат с подробностите за сегашното състояние на банката, но мога да ви кажа, че главният изпълнителен директор Дъглас Акройд днес следобед ще подаде оставка. Благодарен съм, че кантората няма да представлява въпросния господин в евентуалните съдебни действия, които могат да последват.