— Може да отнеме повече време, сър.
— В такъв случай може да се наложи да намеря някой, който разбира колко минути има в един час, господин Джардин.
Алекс никога не беше виждал някой да се изнася с такава бързина от кабинет. Канеше се да се обади на г-н Харботъл, когато телефонът на бюрото му иззвъня.
— Открих госпожица Робинс, господин председател — каза телефонистката. — В момента е на линия. Да ви свържа ли?
— Ако обичате. Добро утро, госпожице Робинс. Аз съм Алекс Карпенко и съм новият председател на «Лоуъл».
— Да, зная, господин Карпенко. Прочетох за назначаването ви в сутрешния «Глоуб» и, разбира се, чух затрогващата ви реч на погребението на господин Лоуъл. С какво мога да ви помогна?
— Доколкото разбрах, господин Акройд ви е уволнил миналия петък.
— Да, и ми нареди да разчистя бюрото си до края на работното време.
— Е, не е имал това право, тъй като сте били лична помощничка на Лорънс, а не на него. Затова се питам дали бихте се съгласили да се върнете и да вършите същата работа за мен?
— Много щедро от ваша страна, господин Карпенко, но сигурен ли сте, че не бихте предпочели някоя по-млада, която да оповести новата ера за банката?
— Това е последното, от което се нуждая. Потъвам в море от бумаги и имам чувството, че можете да се окажете единственият човек, който знае къде е спасителната лодка.
Г-ца Робинс сподави смеха си.
— Кога желаете да започна, господин председател?
— В девет, госпожице Робинс.
— Утре сутринта.
— Не, тази сутрин.
— Но вече е единайсет и трийсет и пет, господин председател.
— Така ли?
— Здрасти, Алекс, аз съм Рей Фаулър, секретар на компанията. Какво мога да направя за теб? — каза мъжът и протегна ръка.
— Добро утро, господин Фаулър — каза Алекс, без да се опитва да стане от мястото си или да стисне протегнатата ръка. — Искам копие от протоколите на всяко заседание на борда през последните пет години.
— Няма проблем, сър, ще ги изпратя незабавно.
— Не, сам ги донесете, господин Фаулър. А също и всички бележки, които сте си водили.
— Но те може да са се изгубили или да са били унищожени след толкова много време.
— Сигурен съм, че не е нужно да ви напомням, господин Фаулър, че е против корпоративните закони да се унищожават материали, за които би могло да се окаже, че са важни за криминално разследване.
— Ще направя всичко по силите си да ги намеря, господин председател.
— Май си спомням, че президентът Никсън каза нещо подобно, когато му беше наредено да предаде записите по Уотъргейт.
— Не мисля, че сравнението е добро, господин председател.
— Ще ви уведомя какво е мнението ми по въпроса, господин Фаулър, но не преди да прочета протоколите.
— Какво е направил? — изуми се Акройд.
— Поиска да види одитните отчети за последните пет години и протоколите от заседанията на борда заедно с всички ръкописни бележки — каза Рей Фаулър.
— Сериозно? Тогава ще трябва да се отървем от него преди да се е отракал и да е започнал да създава истински проблеми.
— Може да не се окаже толкова лесно — каза Фаулър. — Вече не си имаме работа с Лорънс Лоуъл. Този тип е умен, корав и безмилостен. И не забравяй, че контролира петдесет процента от акциите на банката.
— А Ивлин държи другите петдесет процента — каза Акройд. — Така че той не може да направи нищо без нашата подкрепа, особено докато все още имаме мнозинство в борда.
— Но ако разбере…
— Напомням ти, Рей, че ако данъчните открият какво сме правили през последните десет години, мога да ти кажа кой ще го отнесе.
На вратата се почука.
Алекс си погледна часовника — петдесет и осем минути и двайсет секунди. Усмихна се.
— Влезте, господин Джардин.
Вратата се отвори и финансовият директор на банката въведе в кабинета на председателя шестима свои служители, натоварени с кашони.
— Има още няколко, господин председател — каза Джардин, без да се опитва да скрие сарказма си.
— Оставете ги там. — Алекс посочи дългата маса до отсрещната стена.
Шестимата помощници незабавно изпълниха заповедта му, докато Джардин стоеше и гледаше.
— Това ли е всичко, господин председател? — самоуверено попита той.
— Не, господин Джардин. Казахте, че има още няколко. Кога да ги очаквам?
— Боя се, че това беше нескопосан опит за малко хумор от моя страна, господин председател.
— Попаднал е в глухи уши, господин Джардин. Погрижете се никой от отдела ви да не напуска сградата довечера преди мен. В това число и вие самият. Имам чувството — каза Алекс, като хвърли поглед към купчините папки, — че ще имам още въпроси, преди да си тръгна.