— Защо, скъпа?
— Представи си колко повече гласове щеше да спечелиш, ако можеше да кажеш на публиката по време на дебата, че дъщеря ти се е родила в този избирателен район.
Саша се разсмя. Сестрата сложи ръка на рамото му.
— По-добре оставете съпругата ви да почива.
— Разбира се — каза Саша, докато друга сестра внимателно взе детето от ръцете на Чарли и го сложи в детско креватче.
Саша с неохота излезе от стаята, макар че Чарли вече се унасяше в сън. След като се озова в коридора, той спря да погледа дъщеря си през прозореца на вратата. Махна й — глупаво, естествено, защото знаеше, че тя не може да го види. Обърна се и тръгна към стълбите и за първи път от часове мислите му се върнаха към случващото се в сградата на общината. Изтича по коридора и надолу по стъпалата, като се чудеше дали ще успее да намери такси по това време на нощта. Пресече лобито и тъкмо се канеше да отвори вратата, когато глас зад него каза:
— Мистър Карпенко?
Обърна се и видя една сестра зад рецепцията.
— Честито — каза тя.
— Благодаря. Много съм щастлив, че е момиче.
— Не ви честитя за това, мистър Карпенко. — Саша я погледна объркано. — Просто исках да кажа колко съм доволна, че вие ще сте следващият ни представител в Парламента.
— Нима знаете резултата?
— Обявиха го по радиото преди няколко минути. След три преброявания вие печелите с двайсет и седем гласа.
34.
Алекс
Бостън
— Със съжаление трябва да кажа, че Ана е абсолютно права — каза Розентал. — Над петдесет от картините са копия и предвид собствения ви опит с Уорхол не е трудно да се досетим у кого са оригиналите.
— И тя вече сигурно ги е продала — каза Алекс. — Което означава, че банката няма надежда да си върне загубите.
— На ваше място не бих бил толкова сигурен — каза Розентал. — Художественият свят е малка, тясно свързана общност, така че ако на пазара се появи картина от колекцията Лоуъл, тя ще бъде разпозната незабавно. А в случая не става дума за една картина, а за повече от петдесет. Но след като господин Лоуъл е мъртъв, сестра му може да се почувства достатъчно уверена да се отърве от тях, особено ако смята, че единственият й друг източник на доходи е пресъхнал.
— Което е точно така — горчиво каза Алекс.
— В такъв случай първата ни работа е да разберем къде се намират картините.
— Според мен са скрити на сигурно място във вилата на Ивлин в Южна Франция — каза Алекс.
— Съгласна — каза Ана. — Защото ако бяха в апартамента й в Ню Йорк, Лорънс е нямало как да не ги забележи.
Следващият въпрос на Розентал изненада и двамата.
— Доколко познавате иконома на господин Лоуъл?
— Не много добре — призна Алекс. — Защо питате?
— Имате ли представа на кого е верен?
— Когато става въпрос за фамилията Лоуъл — каза Алекс, — трябва да подкрепяш или едната фракция, или другата, както открих за своя сметка още в началото. Но нямам причина да смятам, че не е член на нашия отбор.
— В такъв случай бих искал да му задам няколко въпроса с ваше позволение — каза Розентал.
— Не виждам защо да не го направите — отвърна Алекс и позвъни.
Какстън се появи само след секунди.
— Повикахте ме, сър?
— Всъщност аз исках да поговоря с вас, Какстън — каза Розентал. — Интересно ми е дали сестрата на господин Лоуъл е отсядала в къщата, докато той е служил във Виетнам.
— Редовно — отвърна Какстън. — Смяташе я за втори дом.
— И вие винаги ли сте били наоколо по време на визитите й?
— Невинаги, сър. Веднъж месечно с жена ми гостуваме на дъщеря ни и внука ни в Чикаго за уикенда. Понякога, когато се връщахме в неделя вечер, беше ясно, че господин и госпожа Лоуъл-Халидей са посещавали дома в наше отсъствие.
— Откъде знаете? — попита Алекс.
— Неоправени легла, маси за разчистване, чаши за миене и много пепелници за изхвърляне.
— Значи са можели да остават сами тук за поне четирийсет и осем часа?
— На няколко пъти.
— Много ми помогнахте, Какстън — каза Розентал. — Благодаря.
— Освен това е много важно този разговор да си остане поверителен, Какстън — добави Алекс. — Разбрахме ли се?
— За дванайсетте години служба при господин Лоуъл той никога не се е усъмнявал в дискретността ми — отвърна Какстън.
— Извинявайте — рече Алекс. — Беше нетактично от моя страна.
Никой не каза нито дума, докато икономът не излезе от стаята.
— Е, това определено те постави на мястото ти, скъпи — отбеляза Ана.
— Всъщност беше доста окуражително — каза Розентал. — И през ум не би му минало да отправи такъв укор, ако е имал някакво намерение да се свърже с госпожа Лоуъл-Халидей.