— Така е — съгласи се Ана. — Но ако Ивлин наистина е отнесла няколко или повече картини в Южна Франция, как можем да го докажем?
— Едва ли ще е особено трудно — каза Розентал. — Една от откраднатите от нея картини е творба на Ротко с размери около метър и осемдесет на метър и двайсет. Трудно можеш да качиш подобно нещо в самолет като ръчен багаж.
Розентал стана от стола си и бавно закрачи напред-назад. Ана, която беше свикнала с този негов навик, погледна Алекс и сложи пръст на устните си.
— Според мен — каза най-сетне Розентал — не можеш да преместиш картина с подобни размери без помощта на специализиран куриер, особено ако я пращаш в чужбина, тъй като трябва да се попълват куп документи за износ и разрешителни. По Източното крайбрежие има шепа такива специалисти и само един от тях е базиран в Бостън.
— Познавате ли го? — с надежда попита Алекс.
— Разбира се, но нямам намерение да се свързвам с него, защото веднага след обаждането ми той ще съобщи на клиента си, че съм проявявал любопитство.
— Но той може да е единствената ни следа — каза Алекс.
— Не непременно, защото друга компания би трябвало да приеме пратките при пристигането им в Ница и да ги достави във вилата на госпожа Лоуъл-Халидей в Сен Пол дьо Ванс. Нищо чудно въпросната компания да няма никаква представа за съдържанието на пратките, тъй като то е тайна, която госпожа Лоуъл-Халидей едва ли ще поиска да споделя с когото и да било, особено с данъчните.
— Но как можем да разберем кой е вземал картините, без половината художествен свят да разбере?
— Като се погрижим да останем на една ръка разстояние от него — каза Розентал. — И мисля, че познавам подходящия дилър в Париж, който да ни помогне. Мога ли да използвам телефона в кабинета?
— Да, разбира се — каза Алекс.
Розентал си наля голямо уиски и излезе от стаята, без да каже нито дума повече.
— Какво е намислил? — попита Алекс.
— Не съм сигурна — отвърна Ана. — Но имам чувството, че ще извива ръце и не иска да го чуваме.
Розентал не се появи цели четирийсет минути, а когато най-сетне го направи и отиде да напълни отново чашата си, Ана си помисли, че долавя някакъв намек за усмивка на лицето му.
— Пиер Жеран ще се обади веднага щом открие куриера в Ница. Казва, че най-вероятно е един от трима, като всички те биха искали да запазят бизнеса си с него. Междувременно Монти Кеслер ще тръгне от Ню Йорк утре сутринта и очаква да се присъедини към нас по обед.
Алекс кимна. Искаше му се да попита кой е Монти Кеслер, но вече беше научил кога да задава въпроси на г-н Розентал и кога да премълчава.
Когато на следващата сутрин слезе за закуска, Алекс завари Розентал по средата на стълбите да поставя червени или жълти стикери при всяка картина на стената.
— Ще се зарадвате да чуете, Алекс, че в колекцията все още има седемдесет и един оригинала, сред които някои от най-добрите творби на абстрактния експресионизъм, които съм виждал. Не се съмнявам обаче, че има и петдесет и три копия.
Телефонът иззвъня.
— Обаждане от Париж за господин Розентал — каза Какстън.
Розентал бързо слезе по стълбите и взе слушалката.
— Добър ден, Пиер. — През следващите няколко минути не каза почти нищо, но през цялото време записваше нещо в бележника до телефона. — Имам името на френския куриер — обяви той. — Някой си мосю Доминик Дювал, който през последните пет години доставил голям брой пратки с различни размери до дома на госпожа Лоуъл-Халидей в Сен Пол дьо Ванс.
— Но щом Пиер се е обадил на въпросния мосю Дювал, той няма ли незабавно да се свърже с Ивлин? — попита Алекс.
— Не и ако иска да продължи да работи за Пиер. Както и да е, Пиер вече му е казал, че има за него още по-голяма поръчка, стига да си държи езика зад зъбите.
— По алеята приближава голям бял микробус без означения — каза Ана, която гледаше през прозореца.
— Това трябва да е Монти — каза Розентал. — Какстън, ще бъдете ли така добър да отворите на господин Кеслър? И бъдете готови за инвазия на професионални крадци на картини.
— Разбира се, сър.
Малко след това във фоайето влезе дребен дебел оплешивяващ мъж, следван от шестимата си спътници, всичките облечени в черни анцузи без емблеми, които биха изглеждали съвсем на мястото си на боксов ринг. Всеки носеше сак с инструменти, необходими на всеки самоуважаващ се взломаджия.
— Добро утро, Монти — каза Розентал. — Благодаря, че се отзовахте веднага.