— Няма проблем, господин Розентал. Но трябва да ви напомня, че тъй като е събота, тарифата ни е двойна. Откъде да започна? — попита той, застанал с ръце на кръста насред фоайето; гледаше картините по стените с онова обожание, с което баща гледа детето си.
— Искам да вземете само онези с жълтите стикери по рамките. И след това ще ви кажа къде трябва да бъдат доставени.
Алекс гледаше с възхищение как седмината се пръснаха и се заеха със задачата си с ефективност и майсторство. Един сваляше картина от стената, друг я покриваше с найлон с мехурчета, а трети я поставяше в сандък, готов да бъде натоварен в микробуса. Предишната вечер г-н Розентал беше пратил по факса точните размери на всяка картина и друг екип беше работил през нощта, за да изработи навреме сандъците. На всички се плащаше по двойна тарифа.
— Като че ли са го правили и преди — отбеляза Алекс.
— Да, Монти е специалист по разводи и смърт. Съпруги, които трябва да изнесат ценности, след като съпрузите им са отишли на работа и преди да се върнат вечерта.
Алекс се разсмя.
— А смъртта?
— Деца, които искат да изнесат картини и мебели, за които са се разбрали с родителите си, че няма да бъдат споменавани в завещанието. Бизнесът е процъфтяващ и Монти почти винаги работи на двойна тарифа.
— Мога ли да помогна с нещо?
— Искам да идете в банката и да се погрижите всичко да е готово, когато Монти и хората му пристигнат, което ще е около четири следобед. Някой трябва да ги чака на задния вход и да отведе Монти до хранилище, което е достатъчно голямо, за да побере седемдесет и една картини. След това ще ви помоля да се върнете право тук.
— Микробусът също ли ще се върне на Бийкън Хил?
— Да. В края на краищата ще сме свършили само половината работа.
— Тогава по-добре да тръгвам. — Имаше няколко въпроса, които Алекс искаше да зададе на г-н Розентал, но вече беше приел, че фамилното му мото е «казвай само онова, което трябва». Докато излизаше от къщата, първата картина вече беше натоварена в микробуса.
— А аз какво да правя, господин Розентал? — попита Ана.
— Провери отново инвентара и се увери, че са взели само картините с жълтите стикери. Реалната ни работа ще започне едва след като се върнат от банката, когато останалите петдесет и три картини ще бъдат натоварени и откарани в Ню Йорк.
— Но те са само копия — каза Ана.
— Така е — потвърди Розентал. — Но все пак трябва да бъдат върнати на законния им собственик.
— Уорхол е натоварен в багажния отсек — каза Ана, докато самолетът се издигаше. — Останалата част от колекцията пристигнала ли е в Ница?
— Да — каза Розентал. — Обадих се на Пиер Жеран веднага щом се върнах в Ню Йорк в неделя вечерта. Той е един от водещите дилъри на абстрактно изкуство в Париж и стар приятел, който е запознат с колекцията Лоуъл, тъй като дядо му е продал три картини на бащата на господин Лоуъл по време на обиколката му из Европа през 1947 година. Казах му, че към Ница пътува голяма пратка картини, и го помолих да уреди мосю Дювал да ги вземе и да ги пази, докато пристигнем. Той ми се обади отново вчера да ми каже, че Ивлин и господин Халидей са били видени сутринта да се качват на полет на «Ер Франс» за Бостън. Точно тогава ти се обадих да ти напомня да не забравиш Уорхол. Така че когато кацнем в Ница, всичко би трябвало да е на мястото си. Пиер и мосю Дювал ще ни чакат на летището.
— Значи остава само да върнем обратно останалата част от колекцията — каза Ана.
— Което ще бъде сериозно начинание. Поне сме в ръцете на професионалисти. Но ако се провалим…
— Алекс ми каза, че банката ще се срине и ще фалираме.
— Така че да внимаваме — каза Розентал. — Между другото, винаги бих могъл да предложа на Алекс работа като куриер в галерията. Доста го бива за това.
— Или може да вземе моята работа, защото ще ви потрябва заместник, когато се роди бебето.
— Не, за това не го бива чак толкова — каза Розентал, докато самолетът достигаше височина 12 000 метра и завиваше на изток.
— Колко известия трябва да пратиш? — попита Акройд.
— Според правилника на банката заседанието трябва да се обяви четиринайсет дни предварително, така че мисля да пратя писмата до всички директори днес сутринта — отвърна Фаулър.
— Но щом отвори пощата, госпожица Робинс тутакси ще каже на Карпенко за извънредното заседание и ако той е наполовина толкова умен, колкото твърдиш, няма да му отнеме много време да се досети какво сме намислили.
— Взех предвид това и смятам да пратя писмото до Карпенко на адреса му в Бруклин. И тъй като той сега се е настанил в Бостън, писмото ще го чака, докато се прибере.