Дювал се подчини и се върна в спалнята, където прислужницата продължаваше да разправя на Ана за децата си. Той вдигна пет пръста и докато тя кимаше, забеляза, че картината на Дали е леко килната.
— Скъпи, Мария тъкмо ми разказваше какви проблеми си има с дъщеря си Беатрис.
— Не може да е по-лоша от Марсел — каза Дювал и седна на ръба на леглото.
— Но нали казахте, че това ще бъде първото ви дете? — малко объркано попита Мария.
— Доминик има син от първата си жена — побърза да обясни Ана. — Тя починала трагично от рак и си мисля, че това е една от причините за проблемите на Марсел.
— О, толкова съжалявам — рече Мария.
— Мисля, че вече ми е малко по-добре — каза Ана, бавно се надигна и спусна крака на килима. — Толкова бяхте мила, че не знам как да ви се отблагодаря. — Тя се надигна несигурно и с подкрепата на Мария бавно тръгна към вратата, а Дювал коленичи на леглото и оправи картината. Третият му риск. Настигна ги навреме, за да им отвори вратата.
— Ще изтичам да отворя вратата на микробуса — каза той (не според заучения сценарий) и беше по средата на стълбите, когато видя, че Розентал и Пиер са все още във фоайето.
— Къде е Уорхол? — настоятелно питаше Пиер.
— Майната му на Уорхол — каза Дювал. — Махаме се.
Като ругаеше под нос, Пиер бързо излезе, следван от Розентал.
Когато след няколко секунди Ана и Мария стигнаха във фоайето, завариха Дювал при вратата, сложил ръка върху един сандък.
— Благодаря, че беше така мила с жена ми — каза той. — Това е пратката, която трябваше да доставя, както и писмо за госпожа Лоуъл.
— Ще се погрижа мадам да получи и двете веднага щом си дойде — обеща Мария.
Дювал нежно хвана Ана под ръка и я изведе навън. Откри, че предната врата на микробуса вече е отворена — една от онези малки подробности, в които Розентал наистина го биваше.
Докато микробусът потегляше бавно по алеята, Дювал се запита дали Мария няма да намери за странно, че са използвали такава голяма кола за доставката само на една картина.
— Някакви проблеми, Ана? — попита Розентал от задната седалка.
— Като изключим това, че съм бременна, имам двама съпрузи, за които не съм омъжена, и доведен син, когото не съм виждала — никакви.
— Не забравяйте да карате бавно, Доминик — каза Розентал. — Превозваме ценен товар.
— Колко мило от ваша страна — отвърна Ана и докосна корема си.
Розентал благоволи да се усмихне, а Ана се подаде през прозореца и махна за сбогом на Мария. Тя й махна в отговор с малко озадачена физиономия.
35.
Алекс
Бостън
На следващата сутрин Алекс пристигна в банката толкова рано, че Ерол все още не беше заел поста си и се наложи да бъде пуснат от пазач от нощната охрана — още един, който трябваше да бъде убеждаван, че той е новият председател.
Качи се сам в асансьора и когато излезе в коридора на двайсет и четвъртия етаж се развесели, като видя, че г-ца Робинс е оставила лампата си запалена. Реши да я подразни, че прахосва електричество. Отвори вратата с намерението да изгаси лампата и беше посрещнат с: «Добро утро, господин председател».
— Добро утро — отвърна Алекс, сякаш беше очаквал поздрава. — Да не би да сте прекарали тук цялата нощ?
— Не, сър, но исках да прегледам пощата преди да пристигнете.
— Нещо интересно?
— Едно писмо и пратка, които реших, че ще поискате да видите незабавно. Те са най-отгоре на купчината на бюрото ви.
— Благодаря — каза Алекс, изпълнен с любопитство какво г-ца Робинс намира за интересно. Влезе в кабинета си и видя на бюрото си поредната планина поща.
Взе писмото от купчината и го прочете бавно. После отвори пратката и впери невярващо поглед в истинското нещо. Ръцете му трепереха, докато го прибираше обратно. Трябваше да се съгласи с г-ца Робинс, че писмото определено е интересно; и беше казала мнението си за пратката, без да знае какво съдържа тя.
Второто писмо беше от Боб Ъндъруд, директор от борда на банката, който смяташе, че е дошло време да се оттегли, не на последно място, поради факта че е на седемдесет. Той споменаваше, че извънредното заседание на борда в понеделник ще е идеално време да съобщи намерението си. Алекс изруга, защото Ъндъруд беше един от малкото хора, за които се беше надявал, че ще останат в борда. Той изглеждаше напълно доволен от десетте хиляди долара годишно, които получаваше като директор, рядко правеше разходи за сметка на банката и не беше нужно човек да чете между редовете, за да разбере, че е един от малкото членове на борда, склонен да се опълчи срещу Акройд и компанията му. Алекс трябваше да се опита да го накара да размисли.