Ези печели [bg]

И тогава погледът му се върна на думите _извънредното заседание на борда в понеделник_. Защо г-ца Робинс не го беше уведомила за това по-рано?

На вратата се почука и г-ца Робинс влезе с чаша кафе (черно, без захар) и диджестивни бисквити. Как беше разбрала кои са любимите му бисквити?

— Благодаря — каза Алекс, когато тя остави пред него сребърния поднос, който сигурно беше част от семейното имущество на Лорънс. — Мога ли да ви задам един деликатен въпрос, госпожице Робинс? Имате ли малко име?

— Памела.

— А аз съм Алекс.

— Известно ми е, господин председател.

— Памела, съгласен съм, че писмото на госпожа Акройд е интересно. Но тъй като не познавам дамата, как бихте ме посъветвали да отговоря на предложението й?

— Бих се доверила и приела, господин председател. В края на краищата е всеизвестно, че неотдавнашният им развод беше доста скандален… — Г-ца Робинс се поколеба.

— Не мисля, че имаме време да спазваме благоприличие, Памела, така че изплюйте камъчето.

— Просто се изненадвам колко малко жени биват наричани прелюбодейки.

— Това определено беше изплюване на камъчето — каза Алекс. — Продължавайте.

— Последната му секретарка, госпожица Бауърс, може би има някакви скрити атрибути, за които нямам представа, но определено не можеше да пише грамотно.

— Значи смятате, че трябва да повярвам на госпожа Акройд?

— Определено. И особено ми хареса последният абзац от писмото й.

Алекс го прочете отново и абзацът наистина предизвика усмивка на лицето му.

— Има ли нещо друго, господин председател?

— Да — каза Алекс. — Прочетох също писмото на господин Ъндъруд и той е с впечатлението, че за следващия понеделник е насрочено извънредно заседание на борда. Ако наистина е така, това е новина за мен.

— Както беше и за мен — отвърна г-ца Робинс. — Затова поразпитах дискретно и се оказа, че господин Фаулър е изпратил известия за заседанието преди няколко дни.

— Но не и на мен.

— Напротив, направил го е. Само че е изпратил дневния ред на адреса ви в Ню Йорк, който е регистриран в компанията като ваш домашен адрес.

— Но Фаулър отлично знае, че ще остана в дома на господин Лоуъл в обозримото бъдеще. Какво е намислил?

— Нямам представа, господин председател, но мога да се опитам да разбера.

— Направете го, моля. И се опитайте да се доберете до дневния ред, без Фаулър да се усети.

— Разбира се, господин председател.

— Междувременно аз ще се заровя в тези папки, докато господин Харботъл пристигне за срещата ни в единайсет. — Когато тя се обърна да си тръгне, Алекс не се стърпя и попита: — Какво мислите за господин Харботъл, Памела?

— Мухлясал ексцентричен стар мошеник, излязъл направо от роман на Дикенс, но поне да сме благодарни, че играе за нашия отбор, защото противникът изпитва ужас от него и, което е може би още по-важно, той е като жената на Цезар.

— Жената на Цезар ли?

— Ще ви обясня, когато имате повече време, господин председател.

— Преди да си тръгнете, Памела, ако трябваше да ви поискам съвет как да предпазя този кораб от потъване, какъв щеше да е той?

— Не какъв, а кой. Бих провела среща на четири очи — само на четири — с Джейк Колман, който допреди шест месеца беше главен финансист на банката.

— Защо това име ми говори нещо? — каза Алекс. — В протоколите ли съм го срещал?

— Той подаде оставка след люто пререкание с господин Акройд, след което му беше казано също като на мен да разчисти бюрото си до края на работния ден.

— За какво е било това пререкание?

— Нямам представа. Господин Колман беше прекалено голям професионалист, за да обсъжда темата с други служители.

— Къде работи той сега?

— Не е успял да си намери работа, защото всеки път, когато бъде одобрен за някое добро място, те се обаждат на господин Акройд и той не само му забива нож, но и го развърта.

— Уредете ми среща с него колкото се може по-бързо.

— Ще му се обадя незабавно, господин председател — каза г-ца Робинс и излезе.

Докато четеше протоколите от заседанията на борда от предишната година, на Алекс му ставаше все по-ясно, че макар всички да са се отнасяли почтително към Лорънс, всеки от троицата — Акройд, Джардин и Фаулър — просто го е баламосвал. Беше стигнал до септември, когато на вратата се почука. Нима вече беше станало единайсет?